Възниква въпрос: ако Църквата е длъжна да се грижи за материалните нужди на човеците, не могат ли да се сметнат за естествени нейни съюзници в това различните социални движения със своите организации – социалдемокрацията, комунизмът и пр., които поставят в основата на своите стремления умножаването на земното благополучие, уреждането на рай на земята? Този въпрос не е празен, щом е достатъчно разпространен възгледът, че сам Иисус Христос е бил социалреволюционер и затова християнството трябвало да бъде вечно революционно. В основата на такъв възглед лежи външното сходство на някои революционни идеи (лозунги) с подобни християнски идеи и учреждения. Принципът на Френската революция: свобода, равенство и братство (liberté, égalité, fraternité) е от християнски произход, езическият, дохристиянски свят не го е знаел. Първата християнска община имала комунален характер (Деян. 4:32-37). Най-добрите от православните манастири – общежителните – до последно време, без помощта и указанията на комунистите, осъществяваха най-съвършения комунизъм, какъвто никога не ще осъществят съвременните комунисти. И все пак съюз между Църквата и социалдемократическите, комунистически и други подобни движения не може да има, защото сходството между тях в принципите и организацията е външно, повърхностно, а разликата между тях е дълбока и принципна.
До вземем принципите: свобода равенство и братство, станали лозунги на всяка революция, да ги вземем в християнско и в революционно разбиране.
Християнската свобода е свобода от греха и греховните страсти. Тя се състои в обладаване на истината и в съгласно с истината действуване (Йоан. 8:32). Тя не зависи от никакво външно състояние или положение: и робът може да бъде свободен, и господарят може да робува. „Аз ще назова и роба свободен и господаря, достоен за вериги, ако вие ми посочите делата им” – казва св. Йоан Златоуст. Революционната свобода пък се свежда преди всичко до външна независимост на човека, а в своята вътрешна природа тя граничи с произвола, не признавайки никакви други вериги освен революционната „етика”, която няма нищо общо с възвишения християнски морал.
Християнското равенство е равенство на богосиновството, в благодатните права и в отговорността. „Отче Наш” – Бог еднакво за всички е отец. Пред Вечния Съдия „вкупом” ще застанат „раб и владика, цар и воин, богатий и убогий в равнем достоинстве”. Изравняване във външните блага, във външното положение, християнството не проповядва, защото такова изравняване не може да стане: щастливи и нещастни, богати и бедни, знатни и прости ще съществуват дотогава, докато има здрави и болни, даровити и бездарни, добри и зли, честни и безчестни, трудолюбиви и ленивци, докато грехът и злото съществуват в този свят, тоест до края на света. Ако Господ не е изравнил човеците, никаква човешка сила не може да ги изравни. Комунизмът на нашето време, който се е заел да извърши свръхчовешка задача, вече претърпя крах: той обещаваше на народа „хляб, мир и свобода” и незабавно след тези обещания започнаха глад, войни и всеобщо робство. Той обещаваше да изравни всички в щастието и всички да обогати, а на дело той на всички носи нищета и тегло и ако е изравнил мнозина в нещо, то е в тегло и нищета.
Най-после, християнското братство се основава върху единството на кръвта (Деян. 17: 28), върху единството на спасението, което ние достигаме, бидейки членове на единното тяло – Църквата (1.Кор. 12:12-27), върху единството на целта и единството на бъдещия живот, който очаква всички нас. Комунизмът като че ли се е уплашил от това братство, та е заменил високата дума брат с опошлената дума „другар” – а другари може да има и по организирането на убийства, грабежи и всякакви пошлости. Такива другари, както виждаме, без да им мигне окото, си прегризват гърлата един на другиго. Комунизмът признава за другари само своите единомишленици. Християнството вижда брат във всеки човек, независимо от неговото вътрешно настроение и външно положение. Апостол Павел е писал на Филимон за неговия раб Онисим: „А ти го приеми като мое сърце… Не вече като роб, а по-горе от роб, като брат възлюбен, твърде много за мене, а още повече за тебе – и по плът, и в Господа” (Фил. 1:12, 16).
Въз основа на казаното ние имаме право да направим следните изводи относно разликите между християнството и комунизма. Центърът на християнските стремежи е човешката душа; центърът на стремежите на комунизма са външните условия на живота. Задачата на комунизма е да изравни човешкото земно благополучие, да създаде земно щастие; задачата на християнството е да изравни човешките чувства, които ръководят човешките отношения и дават един или друг строй и насока на човешкия живот, да култивира, възпита и възвиси душата. (…)
Църква и Общество 