Задушница

Задушница. Молитви и приноси за починалите
All Soul’s Day

„Той не е Бог на мъртви, а на живи, защото у Него всички са живи“ (Лук. 20:38).
„Бог не е Бог на мъртвите, но на живите“ (Мат. 22:32)
„Милост искам, а не жертва“ (Мат. 9:13).
„Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани“ (Мат. 5:3).
„Милост за даване да имаш към всеки живеещ, но и умрелия не лишавай от милост“ (Сир. 7:36).

Молитви за покойници
Дела на благотворителност
Приноси за покойници (раздавки)
Кога Църквата прави (и кога не прави) помени за починалите?
Задушница пред Великия пост
Задушница пред Петдесетница
Архангелова задушница

Задушница – Йордан Стубел
Задушница – Архимандрит Александър, 1958 г.
Слово за задушница- А. Ткаченко
Задушница – Мълвина Господинова
Два гряха към нашите покойници

Съдържанието на този документ се генерира с безвреден за Вашия компютър active content (javascript).

Виж също ТАЙНСТВАТА В ЦЪРКВАТА:

Опело и помен за починалия
Mолебен и други чинопоследования и молитви

Молитви за покойници

Като християни всички ние вярваме във Възкресението на Господа Иисуса. Той за това възкръсна: за да възкреси и нас, да ни дари вечния живот, за който сме създадени. „Христос възкръсна от мъртвите, със смъртта Си смъртта победи и на ония, които са в гробовете, живот подари“, възпява Църквата.

Един ден и нашите покойници и всички починали в Христа ще възкръснат за вечен живот, както казва свети апостол Павел в Посланието си до римляните: „Ако пък сме умрели с Христа, вярваме, че и ще живеем с него“ (6:8).

Според думите на Спасителя умрелите не умират в истинския смисъл на думата, а преминават при смъртта си от земния във вечния живот. Къде са душите им след смъртта и в какво състояние се намират те до възсъединяването на мъртвите?

Съгласно със Свещеното Писание и Св. Отци ние вярваме, че веднага след смъртта на телата душите отиват в отвъдния свят и продължават там съзнателния си живот. Иисус Христос ясно е казал: душите на праведниците се намират в мястото на радостта, където живеят, чувстват и мислят, а душите на грешниците са в мястото на мъката, където страдат, разбират ужасното си състояние и напразно скърбят за пропиляното на земята време, прекарано в грехове. (Някои секти (най-вече адвентистите) заблуждават, че след смъртта на телата душите прекарвали в някакво безсъзнателно сънно състояние до второто пришествие).

Но нито грешниците в ада, нито праведниците в рая получават пълно и окончателно възмездие непосредствено след смъртта си. Едните живеят частично в блаженство, другите – очаквайки вечните мъки. Положението на умрелите, които са на оня свят, не е окончателно. Затова за грешниците, попаднали в ада, които са вярвали и са се каели приживе за лошия си живот, но не са имали време да принесат достойни плодове на покаяние, има още надежда за спасение. Господ Иисус Христос ни казва, че хулата против Светия Дух е непростим, смъртен грях, но всеки разкаян и изповядан грях ще ни се прости. Затова вярваме, че Милостивият Господ – Всеведецът, за Когото всички са живи, може да прости и греховете на обичаните от нас покойници.

Как могат да бъдат простени такива грехове? Молитвите, милостинята и помените, правени в чест на покойниците, могат да умилостивят Бога и да покрият много грехове. Молитва за умрелите е въведена още в Литургията, съставена от св. апостол Иаков, брат Господен. А св. Василий Велики казва, че Господ приема от нас умилостивителни молитви и жертви за ония, които са в ада.

Телесната смърт не прекъсва единството между вярващите в Христа, пребиваващи в Църквата. Затова на тях – вечно живите в Бога – отдаваме почит и признание и затова измолваме прошка от Бога – да смегчи Милосърдният, Който иска всички да се спасим, тяхната участ на оня свят.

Нашите обични покойници споменаваме ежедневно в молитвеното си правило – със свои думи и с думите на светиите:

Боже на духовете и на всяка плът, Който стъпка смъртта, съсипа дявола и подари живот на Твоя свят!

Сам Ти, Господи, упокой душата на починалите Твои раби (имената…..) в място светло, в място злачно, в място прохладно, където няма никаква болка, скръб и въздишка.

Всяко съгрешение, което са сторили с думи, или дело, или мисъл, прости, като благ и човеколюбив Бог, тъй като няма човек, който да живее и да не съгреши. Един Ти, Господи, си без грях: Твоята правда е правда вечна, и Твоето слово е истина.

Защото Ти си възкресението, животът и покоят на починалите Твои раби, Христе Боже наш, и затова на Тебе отдаваме слава с безначалния Твой Отец и пресвятия, благ и животворящ Твой Дух, сега и всякога и във вечни векове. Амин.

Виж също Молитви за покойници и наставленията на Св. Йоан Кронщадски

По време на всяка Св. Литургия, на Проскомидията, свещеникът споменава също имената на починалите в Христа. Тамянът символизира чистата ни молитва, която възлиза до Бога, запалването на църковната свещ – горещата ни вяра, а пламъчетата й напомнят за безсмъртието на душите на покойниците.

Но молитвената грижа за починалите наши близки не се изчерпва с това. Църквата е определила специални дни в тяхна памет на починалите. Те винаги са в съботен ден, защото тогава Господ Иисус Христос е бил също Покойник, с тялото Си в гроба.

В тези дни във всеки православен храм се извършва специално богослужение – Литургия за упокой и Обща панахида, която отбелязваме като Задушница.

Преди определения час занасяме в храма това, което според възможностите си сме приготвили за раздаване (виж по-долу) и записваме имената на нашите покойници за молитвено поменаване (за предпочитане както по време на Литургията за упокой, така и на Общата панахида).

След богослужението молитвени възпоменания за тях правим и на техните гробове, като ги почистим, прикадим и украсим с цветя, красиви като добродетелите на починалия, като свещеникът прелее гроба с вода и червено вино за спомен на Христовата жертва за нас, като запалим църковната свещ и като раздадем малък дар на колкото се може повече познати и непознати, за да могат и те молитвено да поменат с „Бог да прости!“ нашите сродници. Починалите в Христа не изпитват ревност помежду си. Затова посещаваме гробовете и на други починали християни и се молим и за тях. Те всички имат нужда от свидетелството и застъпничеството ни!

Дела на благотворителност

„Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани“ (Мат. 5:3).

„Милост за даване да имаш към всеки живеещ, но и умрелия не лишавай от милост“ (Сир. 7:36).

Наред с молитвите, за помен за сродниците и близките ни е добре да вършим дела на милосърдие, да проявим милост, която винаги Господ иска и очаква от нас: да подпомогнем болни, страдащи или изнемогващи, да раздадем дрехи на нуждаещи се, да дарим средства, икона или нещо друго, необходимо на Църквата. Та като кажем „Бог да прости покойните ми сродници“ (и споменем имената им), този, който приема, също да се помоли за него.

Приноси за покойници (раздавки)

Задушница. Художник: Пенчо Георгиев, 1927 г.
Задушница. Художник: Пенчо Георгиев, 1927 година

Благотворителен характер имат и общите трапези, които вярващите правят на Задушница. На гроба на починалите или посещавайки други християни, на Задушница правим така наречените помени или раздавки – всеки с това, което според възможностите си е приготвил.

Прието е да подаваме варено жито, хляб или пита, вино, плодове, сладкиши или бонбони. Защо именно жито и вино, какво символизират те? Житното зърно „няма да оживее, ако [първо] не умре“ (1Кор. 15:36), затова вареното църковно жито ни припомня нашето бъдещо възкресение, а виното символизира животодателната Лоза Иисус Христос и Неговата пречиста Кръв в тайнството на светото Причастие (Иоан 15:4).

Освен близките ни, дошли да почетат и да се помолят за близките ни, подаваме и на хората около съседните гробове, та и те да измолят прошка от Бога за тях, както и ние за техните обични.

За жалост в незнанието и суеверието си дори благочестиви християни придават друг смисъл на раздавките, вярвайки че житото и виното, които се принасят и преливат в памет на покойника, са за самия него. Но имат ли нашите покойници нужда от храна и питие, когато техните души са нематериални и храната им е също невеществена?!

„За да се нахрани“ в отвъдния свят някои оставят и храна на гробовете на любимите си покойници, без да мислят, че тя ще послужи само на птиците и безпризорните животни, които ще омърсят и осквернят християнските гробове. „Сладкиши, поднесени на затворени уста, е също каквото ястия, сложени на гроб“ (Сир. 30:18).

Кога Църквата прави (и кога не прави) помени за починалите?

Съществуват много поверия и суеверия относно това, кога се прави или не се прави помен за починалите, включително за новопреставилите се в Господа. Общ помен за починалите Църквата извършва

в съботния ден срещу Неделя Месопустна (пред Великия пост) – срещу Месни заговезни
в съботния ден срещу Петдесетница (наричана не съвсем удачно и Черешова задушница)
в съботния ден срещу Архангеловден – Архангелова задушница

В определени периоди Църквата е отредила също помени-панахиди да не се правят. Ние почитаме първом Господаря на живота и на смъртта, без да прекъсваме да се молим за нашите покойници в следните дни:

през първата седмица на Великия пост
от Лазарева събота до Томина неделя (Неделя след Пасха)
от навечерието на Рождество Христово (Игнажден) до Ивановден.

Задушница пред Великия пост

Тази задушница е в събота пред Неделя Месопустна (Месни заговезни). (Виж календара за текущата година).

Окончателното определение съдбата на човека, съобразно живота и делата му на земята, ще бъде в края на вековете – при Второто Христово пришествие. Църквата затова се моли за починалите от векове с вяра свои чеда и е определила нарочни дни за това – съботите в спомен на Великата събота преди Възкресение и задушниците, каквато е тая пред Великия пост. На тая събота е задушница, защото на следващия ден, Неделя на Месни заговезни, с Евангелско четене се припомня картината на Страшния съд. Великият пост се започва от понеделник след сиропустната неделя – Сирни заговезни.

† Траянополски епископ Иларион, Пространен православен месецослов, изд. Тавор.

Виж също:

Неделя на всеопрощението

Задушница пред Петдесетница

Съботният ден пред Петдесетница е ден в памет на всички починали с вяра православни християни. (Виж календара за текущата година).

Всеки съботен ден е ден за възпоминание на покойниците, а задушница пред Петдесетница е нарочен възпоменателен ден.

След Възнесението на Господа входът на Царството небесно в невидимия свят – на рая, е отворен. Затова в този ден Църквата усърдно се моли през него да влязат починалите с вяра – и ще се моли за тях до свършека на света.

На Петдесетница са дадени даровете на Светия Дух, които очистват от всяка сквернота. Преди този ден и на самия ден Църквата усърдно се моли за очистване от сквернотата на греха и опрощение на починалите с вяра в Христа.

На задушница камбаната бие траурно – с отмерен удар, да напомни за грижата за мъртвите. Богослужебното правило е по-особено, с усърдни молитви за починалите. Службата е заупокойна, след която, както и на вечерта на предния ден, се прави обща панихида.

Опечалените по смъртта на свои близки от предния ден и на самия ден посещават гробищата, палят свещи и кандила, поставят цветя, преливат гробовете с вино, кадят над тях с тамян, носят жито и в църква, и на гробищата, и в израз на вярата във възкресението разчупват хляб и раздават донесеното от името на покойниците молитвено да се помене: Бог да прости.

† Траянополски епископ Иларион, Пространен православен месецослов, изд. Тавор.

Петдесетница. Слизането на Св. Дух над апостолите. Руска икона. Според евангелското повествование на петдесетия ден след Пасха в Йерусалим било пълно с поклонници, дошли за големия юдейски празник, посветен на Божието законодателство на планината Синай. В града били и Христовите ученици и Майка Му.

Те били събрани на молитва в един дом, когато се случило необикновено събитие. То накарало хората от улицата да се струпат около къщата. Внезапно се чул шум, сякаш духал силен вятър. Той изпълнил цялата къща, а над главата над всеки от молещите се се явил по един пламък, приличащ на огнен език. Апостолите се изпълнили с Дух Свети и започнали да славят Бог на всички езици, които дотогава не знаели. Формата на пламъка била видимият знак за въздействието на Светия Дух върху Христовите ученици, на които била дадена силата да проповядват Христовото учение на всички народи. Самият огън символизира духовното очистване и просвещаване на душите на апостолите.

На Петдесетница вдъхновената проповед на Св. Апостол Петър накарала много хора да повярват в Христа, да се покаят, кръстят и приемат благодатните дарове на Светия Дух. Техният брой бил около три хиляди. Така били поставени основите на Църквата, затова и празникът Петдесетница (Св. Троица) се смята за неин рожден ден.

На Петдесетница в храма се отслужва тържествена литургия, а веднага след нея започва богослужебното празнуване на празника Св. Дух, който е в понеделник. Празнуването на Светия Дух започва с молитви, по време на които клирът и миряните застават на колене. Четат се три молитви на Свети Василий Велики, в които изповядваме нашите грехове пред Бога, и заради великата жертва на Неговия Син молим за помилване. Молим Иисус Христос да изпрати и на нас Светия Дух, за да просвети душите ни, а накрая се молим и за нашите починали близки. По време на богослужението свещениците хвърлят в храма орехова шума, която напомня за слизането на Светия Дух върху апостолите.

Виж също:

За Светия Дух и Божествената Благодат
Света Петдесетница

Архангелова задушница

Архангеловата задушница предхожда винаги големия празник на св. Архангел Михаил. (Виж календара за текущата година).

С вяра в безсмъртието на душата и във възкресението на мъртвите, във всеки православен храм се отслужва Обща панихида за починалите наши близки.

Задушница
– Йордан Стубел

От малката звънарня непрестанен
разнася се от тъмно звън камбанен…
Ти, който и да бъдеш, спри от път,
спомни онез, що минаха отвъд!

И на колене прошепни полека:
На мъртвите пръстта да бъде лека!
И горе, пред небесните врати,
греха Господ на всички да прости!

По твоя път лъжовен и далечен
недей забравя – само Бог е вечен….
И някой ден, в един незнаен час,
и ти ще клюмнеш като житен клас!

Из сборника „Детска вяра“

Задушница
– Архимандрит Александър, 1958 г.

Над всеки гроб мъждука кандилце, трепкат свещи, и благовонен тамян се издига към небето като благоуханна жертва. Тук тишината на мъртвите се нарушава от тъжната шетня на живите. Това има своя дълбок смисъл – да напомни на живите техния дълг към мъртвите. Да се молим за тях от обич към тях. Това е Божия повеля…

Бог е любов. Любовта никога не умира. Светата Православна църква, като чадолюбива майка, има в своите грижи не само живите човеци, но също така и починалите, за които тя се моли да ги упокои Господ „в място светло, в място тревисто, в място прохладно, дето няма никаква болка, скръб и въздишка”.Това тя върши по-специално няколко пъти в годината, в специални молитвени дни, наречени задушници. В тия дни Светата Църква отправя горещи заупокойни молитви към Бога за всеки вярващ, който по повелята на Господаря на живота и смъртта, е завършил земния си живот. В своите молитви тя не забравя да помене и всички ония, които са дали живота си за свободата на родната земя, приютени по бойните поля в знайни и незнайни гробове. И моли се тя, защото смъртта е общ наш жребий. Всички сме подчинени на неизбежния неин закон. И само чрез молитвата и нашия заупокоен помен в тия дни на свето единение, тяхната задгробна участ се подобрява и нашата скръб се облегчава.

Кой смъртен на земята не е почувствал парливата мъка по загубата на близък човек? Има ли човешко сърце, което да не се е късало от болка пред зиналия гроб, готов да прибере в студените си обятия близък нему човек?

Идете в такъв ден на гробищата – града на мъртвите – и там ще видите как бледа майка е склонила колене и ридае над пресен гроб на единствено чедо. Ще видите също по-нататък, как млад човек е склонил глава и тихо рони сълзи за изгубена другарка в живота.Така дълбока и всеобща, скръбта като черен саван, покрива челата на всички. Гнети и измъчва сърцето мъката по свидна загуба.

Има ли изобщо човек, който да не питае свето чувство към тези свои близки, с които е делил и радости, и скърби, но които са си отишли преди него? И човек изживява тия свои чувства не само вътрешно, но и външно, с извършване на разни религиозни обреди. В такива дни християнските гробове са обкичени с цветя и отрупани с плодове, хляб и варено жито, което е символ, по думите на ап. Павел, на това, че което посеем, няма да оживее, ако не умре (1Кор. 1:5). Над всеки гроб мъждука кандилце, трепкат свещи, и благовонен тамян се издига към небето като благоуханна жертва. Тук тишината на мъртвите се нарушава от тъжната шетня на живите.

Това има своя дълбок смисъл – да напомни на живите техния дълг към мъртвите. Да се молим за тях от обич към тях. Това е Божия повеля. Бог е любов. Любовта никога не умира.

Но не са само външните форми, които изразяват скръбните чувства на човека към близките покойници. Човек винаги ги изживява сам в себе си; в такъв момент той чувства колко слаб и малък е по отношение на смъртта, и колко суетно и преходно е всичко земно.

И както студената ноемврийска нощ за миг попарва свежестта на очаателното цвете, което със своята красота гали и радва душата на човека, така и смъртта покосява внезапно живота на човека. И ако блясъкът и красотата на дивното цвете така безславно отминава, то за красотата на човека, образа и подобието Божие, Бог – поради безграничната Си милост и човеколюбие – е приготвил нещо много по-съвършено – една щастлива вечност на блажен покой. И колкото човек повече вярва и повече е убеден в безсмъртието на душата, по думите на Иисуса Христа: „Които са правили добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане“ (Иоан. 5:29), толкова смъртта на такъв човек е по-спокойна, защото е придружена от несъмнената увереност, че смъртта не е смърт, а само преминаване от временния към вечния живот и едно щастливо връщане в Божия дом.

Така са гледали на смъртта всички праведници и угодници Божии, като са я посрещали с чудно спокойствие и с твърдата увереност в „живота на бъдещия век”. Всеки, който гледа на смъртта така, устройва земния си живот имайки предвид винаги бъдещия свят.

На земята остават само нашите дела. Ако те са били добри и пропити с духа на Христовата любов, ще ни послужат за оправдание.

ЦВ
брой 39 от 8 ноември 1958 година

Слово за задушница
– А. Ткаченко

Да правиш помен за умрелите, може само когато вярваш, че те са живи. Тази парадоксална на пръв поглед, мисъл се потвърждава дори повече от обикновената човешка интуиция отколкото от църковното учение. “Всички ще идем там” – така звучи най-популяният израз за поменаване на умрелите. И трябва да се каже, че това е доста сериозно отношение – гледайки на чуждата смърт, да не забравяме за своята собствена.

Но има един много важен момент, който не се уточнява в този израз. А именно: къде е това “там”. Какво се намира зад тази черта, която е преминал умрелият и която рано или късно ще премине всеки от нас? Ако зад нея има само пустота, небитие и пълно унищожение на човешкото самосъзнание, тогава самата фраза “всички ще идем там” се лишава от всякакъв смисъл, защото в този случай няма и не може да има никакво ”там”. Получава се така, че дори поменавайки нашите покойници с тази проста фраза, ние изповядваме своята вяра в три сериозни пункта:

1) Биологическата смърт не унищожава човешката личност;

2) След смъртта, лишил се от тялото, човек попада в друг, неизвестен все още за нас, но напълно реален свят;

3) Преходът в този свят е обективно неизбежен за всички хора, независимо от тяхното лично желание.

Когато наш близък е в болница, ние проявяваме своята любов към него, като го навестяваме, носим му книги, плодове, разказваме му последните новини и, прощавайки се, казваме, че утре обезателно ще дойдем пак при него. Но когато наш роднина умира, това винаги ни поставя в някаква задънена улица. Ние, разбира се, не сме започнали да го обичаме по-малко, горестта от раздялата даже е усилила нашето чувство и ни е помогнала да разберем колко скъп ни е този, когото смъртта ни е отнела. Но какво да правим по-нататък, как да изразим любовта си, какво да направим, че тя да достигне до любимия и да му помогне или да го зарадва там, където той се е оказал – не знаем. Ние просто нямаме представа за битието там – отвъд границата на земния живот, ние дори не можем да си представим какво става с човека след смъртта. А когато не ни достига личен опит, напълно разумно е да се обърнем за помощ там, където има подобен опит – да се обърнем към Църквата, която вече две хилядолетия поменава своите умрели и има много свидетелства за действеността на молитвеното поменаване на покойниците.

Оказва се, че любовта ни позволява да споделим с близките си най-главното – жизнената сила, самата възможност за битие. На този принцип Църквата основава необходимостта от възпоменаване на покойниците и възможността за изменение на посмъртната участ на тези, които обичаме и за които се молим. Да, душата след смъртта не може сама да се изменя. Но тя може да се измени благодарение усилията на тези, които са останали на земята и пазят паметта за нея. Работата е там, че Църквата – това не е просто формално обединение на хората, вярващи в Бога. В Църквата християните съставляват един организъм, в който състоянието на един орган определя как ще се чувстват и всички останали. Всички ние сме живи клетки на живото Тялото Христово. Апостол Павел е написал следното: ”Вие сте тяло Христово, а поотделно – членове”. Физическата смърт не откъсва човека от Тялото Христово. Но тези духовни болести, които човек не е доизлекувал приживе, сега са излечими само с усилията на целия организъм, той сам за себе си вече нищо не може да направи. Как може един човек да помогне духовно на друг, още повече на починал? Точно така, както в организма една клетка помага на друга, поразена от заболяване. За да сподави възпалителния процес в една част на тялото, организмът включва имунните процеси, които хвърлят всичките сили на организма на борба със заболяването. Здравите клетки вземат върху себе си допълнително натоварване, за да помогнат на болните.

Да помогне на болния, може само здравият. Това е главният принцип на духовната помощ. В това е същността на молитвите за другия човек, жив или мъртъв. За да помогнем на ближния, ние самите трябва да се заемем със своето духовно здраве, за да имаме възможност да го споделим с любимия човек. Да предположим, че нашият ближен е бил приживе гневлив, обичал е да злослови, пиянствал е и е чревоугодничeл. Значи, ние трябва да се научим да се въздържаме от гняв, да удържаме своя език от зли думи, да съблюдаваме постите, да раздаваме милостиня и т.н. Просто казано, трябва ние самите да започнем да живеем по християнски и с това да получим възможност да споделяме този живот с нашите покойници чрез молитвата. Любовта се реализира в жертвата. И ако нашето възпоменание бъде основано на такава християнска самоотверженост, то ще стане за душата на умрелия човек това съприкосновение на любовта, което е способно да влее в него част от нашия живот в Христа.

Православните християни не се разделят със своите любими хора даже след смъртта им. Всеки ден, споменавайки починалите в своите утренни и вечерни молитви, ние ги вписваме в кръга на нашия живот. Както, ако те са заминали в далечен край и ние просто отдавна не сме ги виждали. Но при това ние се надяваме, ние много вярваме, че някога обезателно ще се срещнем с тези, които така обичаме, и които така ни обичат. Защото Бог обича всички нас.

А. Ткаченко
Православна младеж, http://www.pravmladeji.org

Задушница
– Мълвина Господинова

От дълбока древност почитта към мъртвите и грижата за задгробния им живот са неотменна част на всеки религиозен култ. Историята, археологията и етнографията познават най-различни ритуали и обреди, свързани с това почитание. То разкрива заложената у човека първична вяра в съществуването на „другия“ живот – животът след смъртта. Именно с него е свързан и днешният ден – Задушница (за душата).

Християнската вяра в задгробния живот и почитта към мъртвите обаче се основават на учението на Господ Иисус Христос и Неговото Възкресение. Затова Светата Църква определя земния живот като подготовка и път към небесното отечество. Смъртта пък се приема за сън, след който починалите възкръсват за нов живот (1Кор. 15:51-52), а денят на смъртта е ден на ново раждане за блажен и вечен живот. Тялото на човека е храм на Светия Дух и съсъд на безсмъртната душа. При погребението тялото се връща в земята, от която е взето. Но подобно на зърното, паднало в земята, то се облича в нетление и безсмъртие, за да възкръсне при Второто пришествие на Господ Иисус Христос.

Когато решим да се обърнем към истините на вярата, трябва да проявим не само склонност към знание, но в голяма степен и доверие към божествените истини. Само така ще ги възприемем и със сърцето си. Защото само с разума не е възможно да се разберат истините на вярата;тя се основава на доверието ни в Спасителя, в светите апостоли и в старозаветните праведници, чрез които е говорил Сам Бог.

Фундаментална истина на християнската ни вяра и учение е Възкресението Христово. Като приели тази вяра чрез акта на Свeтото Кръщение, и наричащи се православни християни, за нас не би трябвало да има съмнение в евангелското свидетелство за това изключително събитие. Защото „ако вярваме, че Иисус умря и възкръсна, то и починалите в Иисуса Бог ще приведе с Него“ (1Сол. 4:14). И още: „Ако пък Христос не е възкръснал, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра“ (1Кор. 15:14). За важността на вярата във Възкресението и задгробния живот, като неотменима част на християнското учение, говори и фактът, че в Символа на вярата (325-381г.) за това са определени специални текстове – членовете 11 и 12: „Чакам възкресение на мъртвите, и живот в бъдещия век.“

Това изключително и необикновено събитие е предречено и нагледно показано от св. пророк Иезекиил, чието видение е описано в глава 37 на неговата книга – съставна част на Стария завет. Пророкът вижда поле, изцяло осеяно с човешки кости. На въпроса на Господ Бог, дали ще оживеят тези кости, Иезекиил отговаря, че само Той Самият знае това. Тогава Господ се обръща към пророка с думите: „Тъй казва Господ Бог на тия кости: ето, Аз ще въведа във вас дух – и ще оживеете. Ще ви дам жили, ще направя да израсте на вас плът, ще ви покрия с кожа и ще въведа във вас дух, – и ще оживеете и ще познаете, че Аз съм Господ“ (Иезек.37:5-6). Божието слово се изпълва на дело и човешките останки оживяват. Това пророчество красноречиво показва, че именно под въздействието на Божието всемогъщество, телата на починалите ще се съединят с душите си, и така ще оживеят.

Възкресението на мъртвите е трудно постижимо за нас явление, трудно разбираемо за човешките ни възприятия. То ще представлява най-дивната и величествена гледка, съществувала някога на земята. И при най-богатото въображение, едва ли можем да си представим това. Въпреки всичко, всеки би се запитал, как ще се съберат пак всички ония частици, които са съставлявали нашите тела, и които след смъртта ни са се разпаднали и разпилели? Кой и как ще ги събере, подреди и оживи? От друга страна, обаче, замисляме ли се, кое е по-трудно – да създадеш нещо, което никога преди не е съществувало, или да възстановиш нещо, вече създадено и съществувало? И ако за едно дете не е особено трудно да си сглоби нещо, да го разруши и пак отново да го сглоби, колко повече това е по силите на Господ Бог?!

Познат е следният случай с Исак Нютон. В разговор със свои гости, била засегната и темата за възкресението на мъртвите. Някои изразили съмнение, че това изобщо е възможно. „Кой и как ще събере пръснатия прах от умрелите тела, за да направи нови тела за душите?“ – питали те. Започнали разпалени препирни. Нютон мълчаливо взел шепа железни стърготини, смесил ги с пясък и попитал : „Кой от вас може да отдели железните стърготини от тази смес? „При настъпилото всеобщо недоумение ученият взел един магнит и разбъркал с него сместа. Скоро по него се прилепили всички железни частички. „Онзи, Който е дал такава сила на този метал, нима не може да извърши нещо по-велико чрез нашите души, та когато дойде времето, те да се облекат в предишните, но обновени вече тела при възкресението?“

Много неща в природата също ни говорят за иначе трудно постижимата истина на възкресението. Така, за да поникне и даде нов живот, посятото зърно първо изгнива в земята.

Какво, обаче, ще стане с хората, които доживеят до второто пришествие на Христос? Св. апостол Павел, комуто Бог е дал да види бъдещия свят, описва тяхната съдба: „Всинца няма да умрем, ала всинца ще се изменим изведнъж, в един миг, при последната тръба: ще затръби, и мъртвите ще възкръснат нетленни, а ние ще се изменим“ (1Кор.15:51 – 52). Това предричане означава, че всички хора, които са живи във времето на всеобщото възкресение, ще станат безсмъртни; техните тленни тела ще се изменят в нетленни, каквито ще бъдат и телата на възкръсналите покойници.

Тези изключителни и грандиозни събития са предречени да се случат при края на света, и ще предшествуват Второто идване на Господ Иисус Христос. Тогава не само хората, но и целият ни познат и видим свят ще се измени от тленен в нетленен (2Петр.3:7-12).

Какво, обаче, се случва с душите на покойниците и в какво положение се намират те до възкресяването им?

Нито душите на грешниците в ада, нито душите на праведниците в рая получават пълно и окончателно възмездие веднага след смъртта си. Тогава те само предвкусват бъдещия си вечен живот. А какъв ще бъде той, ще се реши едва след възкресението на телата. Това е така, защото човек се състои от тяло и душа, и в неговите дела – добри или лоши – участвуват и тялото, и душата. Затова възмездието се отнася и до двете, и праведният Божий съд е отреден за времето след възкресението и на телата.

В църковната летопис и предание са съхранени много случаи за избавление на грешници от ада по молитвите на живите. Затова светата Църква е определила специални молитви и обреди за починалите. В тях духовниците, които са призвани от Бога да бъдат посредници между Него и хората, изричат и извършват всички символни и мистични думи и действия. Чрез тях може да се измоли Божията милост и прошка за душата на починалия. Това става при църковните обреди: опело (мирско, свещеническо и монашеско), панихида, трисагий и диптих.

Разбира се, ние трябва да се молим за покойните и в своите частни молитви, извършвани в домовете ни, както и да даваме милостиня на бедните, защото тя извънредно много помага за облекчаване задгробната участ на починалите. Трябва, обаче, при всякакви обстоятелства да избягваме извършването на каквито и да било нехристиянски действия и обреди, за които сме чували, или са ни казвали, че „така се прави“. Като кръстени в Христовата вяра, и като членове на Христовата Църква, нямаме никакво оправдание да отричаме нейната обредност, с която тя се грижи за човешките души. В противен случай можем да станем виновници за утежняването задгробната участ на нашите починали, и дори за тяхната погибел.

Когато тленното ни тяло боледува, при инженер ли отиваме, или при адвокат, или артист? Не, но веднага търсим лекаря, защото той е призван и научен да се грижи за здравето ни. Колко повече това трябва да се отнася до грижата за безсмъртната ни душа, която често пъти безотговорно поверяваме в ръцете на непризвани и неуки лечители.

Мълвина Господинова
Вестник „Монитор“, 25 февруари 2006 г.

Два гряха към нашите покойници

Скоро отмина Задушница, но още дълго ще ни тревожат някои проблеми, за които с нова сила ни напомни този свят ден. Те касаят, разбира се, на първо място нас самите – нашия духовен облик като християни, висотата на вярата ни и предаността ни към Христа. Но не само…

Става дума за два гряха, които мнозина продължават да извършват поради незнание, маловерие, а може би и зла воля. Тези грехове са твърде тежки, защото оказват влияние и върху положението на починалите.

Единият от тях е суеверието, което е невероятно развито във връзка с погребалните обичаи. Вършат се тъмни и непотребни ритуали, които са грозни и за езичниците, камо ли за християни. А масово се практикуват от хора, приели св. Кръщение, които вече са се отрекли от дявола и неговите заблуди. Но ето, че не напълно. Напротив, още повече радват демоните с отричането си от християнството чрез подобни ритуали. Ето някои от тях:

Покриване на всички огледала с плат;
поставяне на камък под ковчега с покойника (в краката), впоследствие камъкът заедно с остатъците от запалените за покойния свещи се изхвърлят в течаща вода – поток, река;
счупване на стъкленица (стъклен съд) в пода или земята след изнасянето на покойника от жилището (или хвърляне в течаща вода);
изнасяне на покойника от чужди хора, без участието на роднини;
ритуално даруване на изнасящите ковчега – носни кърпички, кърпи за лице;
в ковчега се поставят пари и лични вещи – за из път;
покойникът задължително трябва да е с пръстен;
капакът на ковчега не трябва да се внася в дома;
преди спускането в гроба се снема връвта, придържаща долната челюст;
в изкопания гроб се хвърля пиле (кокошка) с прерязано гърло – да не идва смъртта повече в това семейство;
при смърт на близнак до гроба се засажда дърво – да не прибере смъртта и другия близнак.

Ще повторим, че тези суеверия и много други подобни са недопустими за хора, които смятат себе си за християни, те са грях и мерзост пред Бога. Лошото е, че тъкмо когато душата на покойния близък има нужда от нашите чисти молитви, ние постъпваме като недобросъвестни и им даваме вместо хляб – камък, вместо риба – змия (срв. Мат. 7:9-10), като вредим и на себе си чрез отстъплението.

Другият грях е свързан с разкола – обръщането за „помощ“ към свещеници от разколническите групи – било тези на самозвания Инокентий, било старостилци към подобния нему Фотий.

Тук заблуждението е по-лесно, защото отстъплението от християнската вяра не е така очевидно. Разколниците използват същите слова, същите ритуали, както и Църквата. Те изглеждат по същия начин, дори понякога са същите хора, преди да отпаднат в разкол. В повечето случаи използват същите храмове, които са заграбили от Църквата. Така те използват силата на навика у старите енориаши, които от детството „са си свикнали“ и сега, в „новата ситуация“ продължават да поръчват опела, панихиди и молитви в кварталната черква, която обаче вече е към разколници. Такъв е случаят например със столичните „Св. Параскева“,“Св. Кирил и Методий“ (на Женския пазар), „Св. София“, „Св. Петка Самарджийска“ (пред ЦУМ), старостилския храм в кв. „Бъкстон“, Княжевския манастир и други.

Понякога съществува и рискът опечалени, които са се обърнали за услуга към някоя частна погребална агенция, да се окажат поставени пред свършен факт да приемат разколнически свещеник, който „работи“ с агенцията.

Така или иначе, всеки православен християнин трябва да знае, че такива опела, панихиди, заупокойни молитви, както и всички разколнически тайнства и треби са кощунствени, безблагодатни. Те са самочиние, което остава извън Христовата църква, осквернително и за живи, и за починали.

Имаме много поводи да си спомняме както за суеверието, така и за разкола в нашия църковен живот. Това са две твърде различни греховни прояви, обаче в грижите ни за душите на нашите покойници те имат и нещо общо: че могат да навредят и на тяхното състояние. Затова на Задушница тези размисли ни идват едновременно.

Неделя на блудния син

Неделя на Блудния син
втора от подготвителните седмици за Пасха и Великия пост и Възкресение Христово

Виж датата в календара за текущата година

По-долу:

Неделно литургийно свето Евангелие
Блудният син св. Филарет Московски
Безграничната Божия любов Завръщането на Блудния син свещ. Йоан Карамихалев
Неделя на Блудния син Златина Каравълчева
Поучение в Неделя на Блудния син
Слово в Неделя на Блудния син св. Теофан Затворник

Виж също:

Литургийни четения през седмицата на блудния син
Подготвителни седмици за Пасха и Великия пост
Неделя на Митаря и Фарисея – първа от подготвителните седмици
Неделя Месопустна (Месни заговезни) – трета от подготвителните седмици
Евангелските притчи. Указател за притчите Христови

Неделно литургийно свето Евангелие

На литургията 1Кор. 6:12-20. Евангелие от Лука 15:11-32

„И стана, та отиде при баща си. И когато беше още далеч, видя го баща му, и му домиля; и като се затече, хвърли се на шията му и го обцелува.

А синът му рече: татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син.

А бащата рече на слугите си: изнесете най-хубавата премяна и го облечете, и дайте пръстен на ръката му и обуща на нозете; па докарайте и заколете угоеното теле: нека ядем и се веселим,

защото тоя мой син мъртъв беше и оживя, изгубен беше и се намери. И взеха да се веселят“ (Лук.15:20-24).

Блудният син

Блудният син се осъзнал. Осъзнаването е началото на обръщането на грешника към Бога. Осъзнавайки се, той ясно разбира от какво точно се нуждае душата му и какво не му достига. Спомня си за Небесния Отец и благата, от които се е лишил самоволно, отлъчвайки се от Него. Така решава и да се завърне при Бога, т. е. да остави греховния живот и да живее отново по Божиите заповеди.

Заблудилият се и разкайващ се син не търси зачитане на достойнството и правата си на син и е доволен дори от положението на слуга в дома на баща си. С това притчата за Блудния син показва какво трябва да бъде смирението на каещия се грешник.

Заблудилият се син бил приет от бащата. Притчата учи чрез това, че доброто намерение е тогава спасително, когато без бавене се приведе в изпълнение. Бащата посреща с радост и обдарява завърналия се заблуден син. Това е светлият образ на дивното Божие човеколюбие към всеки каещ се грешник.

Св. Филарет Московски

Безграничната Божия любов
Завръщането на Блудния син

„А като дойде в себе си, рече: …Ще стана и ще отида при баща си и ще му река: татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син… И стана, та отиде при баща си. И когато беше още далеч, видя го баща му, и му домиля; и като се затече, хвърли се на шията му и го обцелува.“ (Лука. 15:17-20)

Завръщането на блудния син – руска иконаСветата Църква премъдро е отредила големите църковни празници да бъдат предшествани от подготвителен период, в който първоначално само се загатва идеята на празника, а после все повече се навлиза в нея, докато се стигне до кулминацията, която е самият празник. После в обратен ред до т. нар. Отдание на празника. Колкото по-голям е празникът, толкова по-голям е и подготвителният период. А най-големият и най-светлият за Православната църква празник ­ Възкресение Христово ­ не само че се предшества от 48-дневния Велик пост, а и от четири подготвителни недели, във всяка от които се акцентира върху определена християнска истина, за да се усили постепенно покайното настроение у християните.

В Неделята на Митаря и Фарисея обръщаме внимание на два от най-тежките грехове за човека ­ гордостта и осъждането на ближния. Има един лек и за двата гряха: повече вглеждане в себе си, в своите слабости и несъвършенства, тогава и гордостта ни ще отслабне и към чуждите недостатъци ще станем по-снизходителни.

И така, да обърнем погледите си навътре и водени от Словото Божие, да продължим да се себеизучаваме, защото как можем да се променим към добро, ако не знаем какво имаме да променяме?

Днешното свето евангелие ни напомня притчата за Блудния син.

Всички ние познаваме драмата на блудния син. Познаваме онази така отдалечена от Бога страна на духовен мрак, познаваме теготата на безцелния живот, познаваме усещането за празнота в душите си ­ празнота, която с нищо не може да се запълни, духовен глад, който никоя земна храна не може да засити…

Познато ни е и това идване в себе си, когато за първи път сме открили християнската същност на душата си и сме взели преломното решение да се върнем при Бога и да заживеем в Неговия нравствен порядък, под покрива на Неговата любов, по законите на Неговата добра воля.

Позната ни е и отческата прегръдка, когато, обличайки ни в блестящите одежди на кръщението, Църквата ни обкичва с даровете на Светия Дух, обува нозете ни в истината и ни повежда към дома на Отца ни.

Но веднъж станали християни, веднъж влезли в Църквата, чийто Домовладетел е Сам Бог, оставаме ли неотменно в Бащиния си дом?

Да си припомним времето от последната си изповед и причастяване с Тайните Христови. Отделихме се от Божията трапеза облечени в най-чистите дрехи на покаянието, наситени с Христа. А после решихме, че заслужаваме след тези изнурителни усилия на пост и покаяние “да се поотпуснем малко”. И постепенно затънахме пак в дребните си радости и грижите мизерни, оплетохме се в душепагубни общения, пропиляхме първо благодатните си дарове, а после, лишени от укрепващата им сила, загубихме и естествените си нравствени богатства.

И ето ни пак дошли в себе си, пак тръгнали да търсим прошка за своето безразсъдство… Бог пак ще ни посрещне със Своята любов, пак милостиво ще се приближи към нас и ще ни покани на Своята трапеза, щастлив от поредното ни възкръсване за духовен живот, успокоен от поредното ни завръщане в Бащиния ни дом.

Ние знаем колко милостив и безкрайно търпелив към грешника е Бог и без страх правим своите редовни забежки в греховния свят и разпиляваме там всичко, което сме придобили. Забравяме какво значи страх Божи, защото помним, че Бог е милостив, че Бог е Любов. Но точно тази безгранична Божия любов би трябвало да ни внушава страх Божи, страх да не огорчим Единствения, Който ни обича безусловно, страх да не нараним с безсърдечието си Онзи, Който пое толкова страдания и умря за нас на кръста.

Ето, разпознахме се в образа на Блудния син, но ако се вгледаме по-дълбоко в себе си, няма ли да открием и черти от лика на големия брат, когато, спазвайки привидно благочестие, придържайки се външно към Закона на любовта, вътрешно си оставаме чужди на Христовата любов; разкъсвани от завист към своите ближни, когато Бог е почел други с красота, ум и богатство, считайки, че всичко това по право принадлежи на нас заради мнимите ни заслуги; разкъсвани от злоба към своите ближни, забравяйки, че имаме един Небесен Отец и че всички сме братя помежду си. Защото гордостта ни не ни позволява да се родеем с онези, които дълбоко в себе си презираме и считаме недостойни за нашето или Божието внимание.

Ако подражавахме на Блудния син в падението му, нека го последваме и в изправлението му. Господ е близо. Той чака само да кажем: “Ще отида…” И преди ние да се доближим до Него, Той ще ни срещне и ще ни обгърне в отеческите обятия на Своята любов. Който е имал нещастието да падне, нека побърза да стане. Да не се свеним от калта и прахта по дрехите си. Бог ще ни приеме и така, и ще ни облече в белоснежните одежди на покаянието. Нека не се свеним и от изпосталелите си от духовен глад души. Бог ще ни приведе към светата Си трапеза и ще ни засити с неизказаната Си благост. Амин.

Свещ. Йоан Карамихалев
ЦВ
брой 4 за 2004 година

Неделя на Блудния син

Може би всеки от нас е откривал себе си в малкия брат, който напуснал бащиния дом, за да отиде в „чужда и далечна страна“. В безумния си копнеж по тази духовна чужбина неведнъж сме чувствали себе си изгнаници, осъдени да живеем в самота, изолация, разделени от Отца и братята си. Блажени са, казват отците, онези, които са познали това чувство, защото те са разбрали същността на християнството. А онзи, който се чувства винаги „у дома“ в този свят, който не е изпитал тъга по една друга реалност, той никога няма да разбере какво е това покаяние и разкаяние.

Рембранд – Завръщането на блудния синЗащото покаянието не е формално признаване на някаква грешка или недостатък. Не, покаянието се ражда от чувството, че си отделен от Бога и от общението с Него, от ближните си, в които Той е отобразил Себе Си. Лесно е да признаеш грешките си. Но много по-трудно е да разбереш, че си загубил своята духовна красота, че си така далеч от своя истински дом, от своя истински живот; че нещо безценно, чисто и прекрасно е разрушено и разбито. Точно тук започва покаянието ­ от дълбокото желание да се върнеш, да намериш отново загубения си дом. А след желанието идва силата да станеш и да се върнеш. Тогава знаеш, че Отец ще те приеме и ще ти прости.

Да, блажени, които са познали този опит, защото за тях се весели цялото небе…

Но не забравяме ли достатъчно често, че в тази така мъдра притча се говори и за още един брат ­ големия, онзи, който е останал верен, верен до край. Той е бил този, който не е изневерил на своето синовство, той е бил този, който всеки ден е бил заедно с Отца и се е трудил всекидневно на Неговата нива. Но за него бащата „не е заколил и едно козле, за да се повесели с приятели“. Каква несправедливост, негодува сърцето му. И не може да влезе в радостта на баща си за онзи, който загубен бе и се намери, не може да влезе в ликуващата радост на цялото небе за една душа, която бе мъртва и оживя.

Големият син… Не живее ли той и у всеки един от нас, със своята тъжна несмисленост, със слепотата на дете, което не чува любящите думи на Отца: „Синко, всичко Мое е и твое…“

А ако всичко Негово е наше, то каква награда още ни е потребно?

Златина Каравълчева
ЦВ
брой 19 за 1998 година

Поучение в Неделя на Блудния син

В името на Отца и сина и Светия Дух!

Боголюбиви братя и сестри,

На днешната Неделя светата ни Църква е наредила да се чете в чина на божествената Литургия евангелския откъс с притчата за Блудния син. Защо именно към това поучение Светите Отци на Църквата поканват вниманието ни? Защото Църквата не е обикновено събрание на хора, а богочовешко Тяло, в Което Глава е Господ Иисус Христос, а връзката между отделните и членове е Светият Дух, както и защото целта на съществуването на тялото на Църквата е довеждането на човешкия род в Царството Небесно на Бога Отца. Ето защо не някакъв произволен избор ни занимава с тази така дъблокомъдра притча, а такава е волята на Бога произведена от Неговата воля за спасението ни.

Всички ние знаем, че Бог ни дава да разберем чрез откровение всичко, което търсим, стига да се обръщаме с молитва към Него, да очистим сърцата си чрез покаяние и християнски подвиг. Поради това и смисълът на една Господня притча може и да не се открие с цялата светлина на своята истина от сърцето заето със суетни грижи или обсебено от страсти. Не е ли обаче в различна степен такова сърцето на всекиго от нас, които живеем в света? Ето защо, за да ни се разкрие в пълнота смисълът, ние участваме отново и отново в живота на Църквата с нейните Тайнства в годишния богослужебен кръг и тъй с всяка крачка към светлината на спасението ни се откриват нови знания от предназначената за нас истина.

Светите Отци на Православието са разтълкували още в древност това, че разказаната от Господа за първи път притча е била предназначена за слушателите иудеи – потомците на народа, който праотецът и боговидец св. пророк Мойсей изведе от Египет. Иудеите трябвало да научат, че Божественото откровение ще стигне и до чедата на другите народи, които живеели далеч от Бога Отца като блудни синове пилеещи бащиното си богатство. Трябвало да научат и това, че има голяма опасност те, като верни на Бога по-големи във вярата братя, да се огорчат от посрещането на завръщащите се в Царството Божие прахосници на това, що са получили даром. Трябвало да разберат иудеите, че радостта на Отца от покаянието на блудните синове, ще е много голямо и да не завиждат на багрената дреха, на пръстена на наследието и на празничната трапеза. Трябвало още да си спомнят, че всички люде са от Едного, че са братя и сестри. Трябвало, но мнозинството от тях не могли да се преборят с демоните на завистта и гнева…

За нас, православните християни обаче тази притча има още по-дълбок смисъл. Ние, които живеем в тези времена, знаем как се случи всеобщото отстъпление от вярата. Знаем как на Църквата се гледаше като на отживелица, като на фолклорна традиция и дори като на враг на човешкия прогрес. Помним как вярата беше наричана „опиум за народите, вид духовна ракия”, но помним и това, че гонителите на Църквата бяха изобличени пред лицето на всички народи като измамници, грабители и убийци. Нека не забравяме обаче, че изобличените лъжеучители излъгаха милиони наши братя и сестри, че подведоха и оскверниха душите на наши близки и в различна степен и нас самите, които се уповаваме на Бога за всичко! Затова не бива, братя и сестри, ние които се смятаме за верни на Бога на нашето спасение, да изпадаме в положението на по-големия брат и да казваме на пристъпващите в храма Господен – дома на Отца, че нямат право на покаяние, на завръщане. Така ще лишим нашия Бог от радостта на Бащата, Който отново вижда изгубения Си син!

Не бива да кажем на никой, който се е подвел от лъжеучения, но е провидял светлината на Христовото учение, че не заслужава да принесе заедно с нас покаянието си пред нозете на нашия Отец Небесен! Ако постъпим така, то скоро ще отпаднем от Божията любов, а това означава, че не ще се спасим!

Нека, братя и сестри, неуморно да се молим за блудните синове и дъщери, които са далеч от Бога! И те са Божии чеда и тяхното завръщане ще предизвика голяма радост на небесата!

Да напрегнем волята си, за да се очистим от неуморно нападащите ни страсти, за да можем достойно да се подвизаваме в предстоящия Велик пост, та с велика радост да посрещнем Възкресението на Нашия Спасител Господ Иисус Христос! Амин!

Сайт на Храм „Св. Неделя“ в София, sveta-nedelia.org 2009 година

Слово в Неделя на Блудния син

Покаянието – това е правият и истински път към спасението, а не праведността

През миналата неделя с думите на евангелската притча Светата Църква ни внушаваше да не разчитаме на своята праведност. Видяхме, че няма никаква възможност да възложим върху нея надеждата на спасението си. Защото къде можем да живеем така, че целият ни живот да представлява непрекъсната верига от добри дела, и при това така, че зад тези добри дела винаги да има добри чувства и разположения на сърцето, а освен това всички тези чувства и разположения, заедно с всички дела, да са въодушевявани от ревността по Божията слава?

Къде можем да живеем така? Далече сме от това! А именно всичко това, и то само в своята съвкупност, съставя пълната праведност, така че ако нещо не достига, тази праведност не е вече праведност и няма силата да ни отвори входа към Царството Небесно.

Но от друга страна, само праведните, чистите и светите могат да наследят Царството Божие, защото в него няма да влезе нищо нечисто. Така че какво да правим? Как да направим неправедния си живот – праведен? С какво да оправдаем неправдите си? Къде да денем греховете си и с какво да избелим нечистотата и гнусотата на душата си. Защото, ако при този недостиг на правда не съумеем да постигнем и да направим това, което следва после, няма да имаме надежда и спасение. Ще погинем. Бог на правдата не проявява излишна снизходителност и не гледа на лице – или бъди прав, или търси истинско оправдание пред лицето на Праведния и неподкупен Съдия.

Уви! Притиснати сме и от двете страни. И през тази теснота неизбежно преминава всяка душа, която търси спасение. Като не вижда правда в себе си, тя е поразена от чувството за Божия гняв и е готова да падне в отчаяние. Но благодарение на Господа, чува от кръста утешителния Му глас към разбойника: днес ще бъдеш с Мене в рая! (Срв.: Лук. 23:43)И се оживява от блага надежда. Ех, братя! Ако го нямаше Кръста, нямаше да има никога радост и утешение в нито една душа; щеше да има само скръб и теснота – и в този живот, и в бъдещия.

Чували ли сте, братя, със сърцето си това призоваване от Господа: „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени от грехове, и Аз ще ви успокоя (Срв.: Мат. 11:28)- ще ви взема под Своя покров, ще ви умиря, облекча и ще наситя душата ви с блага надежда!” Дойдете всички, които търсите спасение! Дойдете да се поклоним и да паднем пред Христа, като викаме от дълбочината на душата си към Него: „Спаси ни, Сине Божий, спаси ни! Освен Теб друг Спасител нямаме!”

И така, това е правият и надежден път към спасението, а не праведността. Затова и Новият Завет започва така: покайте се и вярвайте в Евангелието (Марк. 1:15) . Покайте се: признайте себе си за грешни, без никакво оправдание пред Бога и плачете за това в мъката на душата си, вярвайте в Евангелието; вярвайте, че заедно с Господ на Кръста са приковани и всичките ни грехове и е разкъсано ръкописанието им и че всеки грешник, който вярва в Него, получава прошка и бива признат за праведен пред лицето на Божията правда.

Потоците сълзи на покаяние и сърдечно съкрушение за греховете ни, разтворени и смекчени от вярата в кръстната смърт на Господа – това е основата на нашето оправдание и следователно на нашето спасение. Ето защо свети Иоан Предтеча, когато подготвя народа за срещането с Господа, казва: покайте се … (Мат. 3:2)Ето защо и Сам Господ започва проповедта Си със същата дума: покайте се (Марк. 1:15)- и след това, като изпраща Апостолите на проповед още докато е сред тях, им заповядва навсякъде да казват: покайте се(Срв.: Марк. 6:12). Ето защо и Светата Църква, като ни учи да се потрудим за спасението си през приближаващия се пост, влага такава песен в устата на всеки от нас: “ Жизнодавче, отвори ни вратите на покаянието!” Тя вече ни предложи притчата за митаря и фарисея, за да ни научи, че спасението е в това, да удряме гърдите си като митаря с покайния вопъл: Боже, бъди милостив към мене, грешника (Лук. 18:13), а не в самооправдателното самомнение: не съм като другите… благодаря Ти … (Срв. Лук. 18:11)и прочее; и сега ни предлага притчата за блудния син, за да покаже, че на Небесния Отец е по-скъп този син, който се обръща към Него след съгрешението си и казва: не съм вече достоен да се нарека Твой син (Срв.: Лук. 15:19), отколкото онзи, който мисли, че никога не нарушава волята Му и казва: ни веднъж Твоя заповед не престъпих … (Срв. Лук. 15:29)

Дойдете с плач да се обърнем към Господа, Който ни е сътворил, праведния Господ, но Който е готов да ни помилва заради сълзите ни на съкрушение.

Да не помисли някой, като съди по примера на митаря и блудния син, че сълзите на покаяние са нужни само на онези, които са се заплели в безчестните си страсти и в големите си грехове, но не и на тези, които вече са престанали да грешат и живеят изправно! Не, не! Покайните сълзи са необходими на всички и без тях за никой в света няма спасение; при това са нужни непрестанни сълзи, а не така – поплакал си веднъж, изповядал си се и ти е достатъчно … В живота те са това, което е полето при украсяване на платното с цветя. Както едноцветното поле служи за основа на цветовете и изпълва празното пространство между тях, така и сълзите на покаяние служат за основа на праведността и запълват недостига на праведни дела в живота ни. Така че, да не се опитваме да избегнем това. Подобава да плачем и да плачем!

За да ви стане по-ясно какво представляват сълзите и как трябва да плачем, ще ви приведа няколко примера за това от житията на светиите. Един свят мъж, струва ми се – свети Ефрем Сирин, отивал с учениците си в града или селището и като минавали покрай гробището, видял една вдовица, която проливала горчиви сълзи над гроба и, колкото и да я утешавали роднините, събрани около нея, тя никого не искала да слуша. Сякаш била забравила всичко, нищо не виждала и не чувала; мъката завладяла сърцето и душата ?. Като я подминали, старецът се обърнал към учениците си и им казал: “ Както се съкрушава тази вдовица на гроба, така трябва и ние да се съкрушаваме с плач за душата си, която сме умъртвили с греховете си и сме погребали в чуждата за нея земя на този свят и на плътските похоти”. Като казал това, старецът заридал и ридал през целия път, докато стигнали до определеното място, а там вече трябвало да скрие сълзите си.

Има сказание за един старец, който оставил света и се отдалечил в пустинни краища, но не си построил килия, а така преминавал от място на място, като прелетна птица. Дали някой го е виждал да вкусва храна, не се знае, но никой никога не го бил виждал без сълзи, ридания и стенания. Когато се случвало като пустинна гургулица да се приближи до някой град или селище, той не влизал в него, а сядал на някой камък и склонил глава към гърдите си, викал със сълзи: „О! О! О! Уви! Ех, мъка! Ех, беда! Какво ще стане? Какво ще бъде?”. Случвало се жителите на това място да отидат при него и от състрадание да започнат да го утешават, но това още повече усилвало скръбта му и увеличавало плача и сълзите му. Предлагали му и храна, и дрехи, и пари – нищо не го утешавало, нищо не привличало вниманието му, и сълзите му били хляб за него денем и нощем. Понякога се обръщали към него и му казвали: „За какво плачеш и каква беда те е постигнала? Кажи ни; може би ние ще можем, според силите си, да ти помогнем и да облекчим горчивата ти участ”. Но при тези думи старецът започвал още по-силно да плаче, като закривал лицето си, и от ридания и вопли нямал сили да произнесе членоразделно нито една дума. И едва след като много пъти го питали така, през сълзи и стонове, казвал понякога: „Не зная дали ще ми помогнете, но ето каква е бедата ми: моят господар ми повери голямо богатство, а аз цялото го пропилях по увеселения, театри, гуляи, пиршества и разкошен нечист живот с блудници. Сега господарят ми ме търси и, като ме намери, ще ме предаде на съда и на позорно наказание. Не зная какво да правя? Какво ще бъде? Какво ще стане?” – и пак се предавал на плач, ридания и вопли. Разбирате ли за какво е плакал? Плакал е за греховете си и се е боял от съда на Владиката на всички – Бога! Ето така да заплачем и ние и може би Бог ще ни помилва!

Може би някой ще каже: „Все плач, стенания и сълзи! Приятно ли е на Самия Господ такова неестествено състояние!”. Да, така е. Само сълзите са приятни на Господа и само тези, които пристъпват към Него със съкрушено сърце, Той приема милостиво и благосклонно. За една душа, която търсела спасение, ето какво показал Господ в сънно видение: видяла тя себе си, сякаш заедно с множество други души се намира в широкия двор на една света обител, сред който се издигала преблаголепна църква. Всички очаквали нещо. Изведнъж се разнесло: „Идва, идва пастирът!” народът се отдръпнал и всички видели Спасителя да идва, облечен като пастир. Лицето Му било с необикновена красота и благият Му поглед носел радост и утешение на всички, към които се устремявал. Той преминал пространството между народа и църквата и застанал пред вратите на храма. Очите на всички били вперени в Него… Давайки знак с ръка и с очи, Той започнал да извиква при Себе Си от множеството онези, които Му били нужни. Извикваните се обличали със светлина и колкото повече се приближавали, толкова по-светоносни ставали. Виждало се, че това било знак на особена благодат и милост. Но като извикал двама-трима, Спасителят се спрял сякаш в недоумение. Душата, на която се дало това видение, водела добър живот, в подвизи и трудове, доколкото можела, вършела добро, и още с появата на Господа се надявала, че заради такова благоугаждане на Господа или заради това, че тя не е като другите, Господ ще ? покаже някакъв знак на особеното Си благоволение. Затова, когато той престанал да извиква, тя си помислила, че е дошъл нейният ред. Като пристъпила напред, тя се обърнала към Господа: „Няма ли и мен, Господи?”. Но Господ дори не я погледнал, а само погледът Му и движението на главата Му изразявали презрение и отхвърляне. Душата, която видяла това, била сякаш поразена със стрела и паднала с вик на отчаяние. Заобикалящите я се хванали да ? помагат, но тя отблъсквала всички, като само викала: „Аз съм грешница…, аз съм погинала… Господ ме отхвърли, а без Него как да живея и къде да търся спасение?”. Но Господ бил вече близо, стенещата от скръб душа едва успяла да повдигне глава и веднага видяла Господа, Който стоял над нея с разтворени обятия, готов да я повдигне. Божествените Му уста изрекли утешителните думи: „Ето как трябва да се идва при Мене!”. И с това видението свършило.

Ето, виждате ли как трябва да се отива при Господа! Няма какво да се умува! Такъв път на молитва е устроил за нас Господ: по този път и ще вървим. Той е дошъл в света да спаси грешниците: като грешници и ще пристъпваме към Него, само като грешници, които плачат за греховете си с решимостта повече да не ги повтарят. Няма нито един праведник на земята; всички са грешници и всички биват оправдавани даром, по благодатта на Господа Иисуса Христа, заради вярата си в Него и сълзите си на разкаяние и съкрушение! Нека да плачем за греховете си, за да се спасим! Амин.

Светител Теофан Затворник
Сайт на Храм „Св. Неделя“ в София, sveta-nedelia.org

Живот след смъртта

Живот след смъртта

Епископ Александър Милеант

Въведение
Какво вижда душата в „онзи“ свят
1. Виждането на двойника
2. Непрекъснатост на съзнанието
3. Облекчение
4. Тунел и светлина
5. Преглед на живота и съд
6. Нов свят
7. Обликът на душата
8. Срещи
9. Езикът на душата
10. Граница
11. Завръщане
12. Ново отношение към живота
Оценка на разказите за живота след смъртта
Разкази на самоубийци
Православното учение за живота след смъртта
Душата на път към Небето
Рай и ад
Заключение
Приложение: Критика на учението за прераждането
Библиография

> Съдържанието на този документ се генерира с безвреден за Вашия компютър active content (javascript).
> Kнигата можете да прочетете на оригиналния руски език и на английски, испански и португалски език тук: Life after Death. La Vida después de la muerte. Vida Após a Morte. Жизнь после смерти.
> Life After Death St. John Maximovitch

Въведение

„Лежах в кабинета на бърза помощ (интензивно отделение) в детска болница в Сиатъл“ – разказва 16-годишният Дийн, чиито бъбреци престанали да функционират. „Изведнъж почувствах че съм изправен и се придвижвам с невероятна скорост през някакво тъмно пространство. Около себе си не виждах стени, но ми се стори, че беше нещо като тунел. Не усещах съпротивлението на въздуха, но чувствах, че се нося с огромна скорост. Въпреки че не разбирах на къде летя и защо, аз осъзнавах, че в края на този стремителен полет ме очаква нещо много важно и ми се искаше по-скоро да достигна целта.

Най-накрая попаднах на място, изпълнено с ярка светлина и забелязах, че около мен има някой. Беше с висок ръст и дълги златисти коси, облечен в бяла дреха, пристегната с пояс. Той мълчеше, но въпреки това аз не изпитвах страх, защото от него се излъчваше огромно спокойствие и любов. Ако това не беше Христос, то навярно е бил един от Неговите ангели“.

След това Дийн почувствал, че отново се е върнал в тялото си и се събудил. Тези кратки, но много ярки и светли впечатления оставили дълбока следа в душата на младежа. Той станал много религиозен, и това повлияло благотворно на цялото му семейство.

Това е един от типичните разкази, събрани от лекаря – педиатър Мелвин Морз (Меlvin Моrsе) и публикувани в книгата му „По-близо до Светлината“ (Clоsеr tо thе Light, 7). За първи път с подобен случай на временна смърт той се сблъскал в 1982 година, когато съживил деветгодишната Екатерина, удавила се в спортен басейн. Според разказа на Екатерина, по време на смъртта си тя се срещнала с някаква мила „дама“, наричаща себе си Елисавета – вероятно нейният ангел-хранител. Елисавета ласкаво посрещнала душата на Екатерина и беседвала с нея. Знаейки, че Екатерина още не е готова да премине в духовния свят, Елисавета й разрешила да се върне отново в тялото си.

В този период на лекарската си кариера д-р Морз работил в болницата на градчето Покатело, щат Айдахо и до този момент се отнасял скептично към духовния свят. Разказът на момичето създал у него толкова силно впечатление, че той решил по-задълбочено да проучи какво се случва с човека веднага след смъртта. В случая с Екатерина той бил поразен от подробния й разказ за това, което й се случило по време на клиничната смърт – както в болницата, така и в дома й – сякаш е присъствала там. Д-р Морз проверил и се убедил в правилността на всички извънтелесни наблюдения на Екатерина.

След като бил преместен на работа в Сиатълската детска ортопедична болница, а след това в Сиатълския медицински център, д-р Морз продължил систематично да изучава въпроса за умирането. Той разпитвал много деца, преживели клинична смърт, сверявал и записвал техните разкази. Освен това, той продължавал да поддържа връзка с младите си пациенти, като наблюдавал тяхното израстване и тяхното умствено и духовно развитие. В книгата си „По-близо до Светлината“ д-р Морз утвърждава, че всички деца – преживели клинична смърт, които познава, станали след време сериозни и вярващи, морално по-чисти от другите младежи. Всички те възприемали своето преживяване като Божия милост и указание свише да живеят, за да вършат добро.

До неотдавна подобни разкази за задгробния живот се поместваха само в специалната религиозна литература; светските списания и научните книги по правило избягваха подобни теми. Повечето лекари и психиатри се отнасяха отрицателно към духовните явления и не вярваха в битието на душата. И само преди двадесет години, когато на пръв поглед материализмът триумфираше, някои лекари и психиатри се заинтересуваха сериозно от въпроса за наличието на душа. Подтик за това стана нашумялата книга на д-р Реймънд Муди (Rаymоnd Мооdy) „Живот след смъртта“ (Lifе Аftеr Lifе) (1), публикувана през 1975 година, в която той е събрал редица разкази на хора, преживели клинична смърт. Подбуден от разказите на свои познати, д-р Муди се заинтересувал от въпроса за смъртта, и когато започнал да събира сведениея, за свое голямо учудване открил, че съществуват немалко хора, които по време на своята клинична смърт са имали извънтелесни видения. Само че те не разказвали за това, за да не им се присмиват или да ги сметнат за луди.

Скоро след появата на книгата на д-р Муди жадната за сензации преса и телевизия разгласили нашироко събраните от него данни. Започнало оживено обсъждане на темата за живота след смъртта, организирани били и публични диспути. Тогава редица лекари, психиатри и духовни лица, засегнати от некомпетентно впускане в тяхната специалност, си поставили за цел да проверят данните и изводите на д-р Муди. Голямо било учудването на много от тях, когато се убедили в достоверността на неговите наблюдения, а именно, че и след смъртта човешкото съществуване не се преустановява, а душата му продължава да вижда, чува, мисли и чувства.

Сред сериозните и систематични изследвания на въпроса за смъртта трябва да посочим книгата на д-р Михаел Сабом (Мichаеl Sаbоm) „Спомен за смъртта“ (Rеcоllеctiоns оf Dеаth) (5). Доктор Сабом е професор по медицина при университета Емори и щатен лекар в болницата за ветерани в гр. Атланта. Книгата му съдържа подробни документални данни и задълбочен анализ на въпроса.

Ценно систематично изследване представлява и изследването на психиатъра Кенет Ринг (Кеnnеth Ring), публикувано в книгата „Живот по време на смъртта“ (Lifе аt Dеаth) (6). Доктор Ринг е съставил стандартен списък с въпроси към хората, преживели клинична смърт. Имената на други лекари, занимаващи се с този въпрос сме посочили в библиографията. Много от тях са започнали своите наблюдения като скептици, но виждайки все нови случаи, потвърждаващи съществуването на душата, те променяли своите възгледи.

В тази брошура ще приведем няколко разказа на хора, преживели клинична смърт, ще сравним тези данни с традиционното християнско учение за живота на душата в света и ще направим съответните изводи. Теософското учение за превъплъщението ще разгледаме в приложението.

Какво вижда душата в „онзи“ свят

Смъртта не е такава, каквато повечето хора си я представят. На всеки от нас предстои да види и да изпита много неща, за които не сме подготвени. Целта на тази брошура е да разшири и уточни нашето разбиране за неизбежното разделяне с тленното тяло. Мнозина вярват, че смъртта е нещо като сън без сънища. Затваряш очи, заспиваш и друго нищо няма, само. Само че на сутринта сънят свършва, а смъртта е завинаги. Мнозина се плашат най-вече от неизвестността: „А какво ще стане с мен?“. Стараят се да не мислят за това, но дълбоко някъде усещат неизбежното и изпитват смътна тревога. Всеки ще трябва да премине през този праг, затова следва да помислим и да се подготвим.

Някой ще попита: „А за какво да мислим и за какво да се готвим? От нас нищо не зависи. Като ни дойде времето – ще умрем и толкоз. Докато имаме време, да вземем от живота всичко, което може да ни предостави: да ядем и пием, да обичаме, да придобиваме власт и почести, да печелим пари… да не мислим за трудности и неприятности и, разбира се, да не мислим за смъртта“. Много хора така и правят.

И все пак ни сполетяват обезпокояващи мисли: „Ами, ако това не е така? Ако смъртта не е краят? Ако след смъртта на тялото неочаквано се озова в съвършено нови условия, като запазя способностите си да виждам, чувам и чувствувам?“. И най-главното: „Ами ако нашето бъдеще в някаква степен зависи от това как сме прекарали живота си и какви сме били преди да преминем този праг?“

Много са разказите на хора, преживели клинична смърт. Като ги съпоставим, можем да съзрем какво душата вижда и изпитва, разделяйки се с тялото. Когато, умирайки, човек достигне крайно изтощение, той чува как лекарят го обявява за мъртъв.

След това вижда своя „двойник“ – безжизненото си тяло да лежи долу, а лекарите и сестрите се опитват да го съживят. Тази неочаквана картина предизвиква шок у човека, тъй като за първи път той може да се види отстрани. И тука той открива, че обичайните му способности да вижда, чува, мисли, чувства и т.н., продължават своята нормална дейност, но вече независимо от външната обстановка. Носещ се във въздуха, малко по високо от хората в стаята, човек инстинктивно се старае другите да разберат за него – иска да каже нещо или да се докосне до някого. За свой ужас, обаче, той открива, че е откъснат от всички. Никой не чува гласа му и не забелязва допира му. Той е учуден и на необикновеното си чувство на облекчение, умиротворение и дори радост. Вече я няма онази част от неговото „аз“, която е страдала, изисквала е и се е оплаквала. В това облекчено състояние, душата не желае да се върне в тялото си.

В повечето регистрирани случаи на временна смърт душата бързо се връща отново в тялото и с това се прекъсва нейното познание за отвъдния свят. Според някои описания това е движение през тъмен тунел. Като минат през него някои души попадат в много красив свят, където понякога се срещат със свои умрели по-рано роднини. Други попадат в областта на светлината и се срещат със светло същество, от което се излъчва велика любов и разбиране. Някой твърдят, че това е Христос, а други, че е ангел. Всички са единодушни, че той е изпълнен с доброта и състрадание. Други попадат в мрачните места на преизподнята и като се върнат, описват жестоките и отвратителни същества, които са видели там.

Понякога срещата с тайнственото светло същество се съпровожда с „преглед“ на живота, през време на който човек си спомня миналото и оценява нравствено своите постъпки. След това някои виждат нещо като граница. Те усещат, че преминавайки тази линия, няма да могат повече да се върнат във физическия свят.

Но не всички хора преживяват описаните тук фази. Връщайки се към живота голям процент от тях не си спомнят нищо от преживяното. Тука поместваме онези случаи, които се наблюдават по-често и завършваме с по-редките случаи. По данни на д-р Ринг, приблизително всеки седми е имал среща със светлината и е разговарял със светлото същество.

Благодарение на прогреса в медицината, реанимацията на мъртви е станала почти стандартна процедура в много съвременни болници. По-рано тя почти не се е прилагала. Затова съществува разлика между разказите за задгробния живот в древната по-традиционна литература и съвременната. По-старите религиозни книги разказват за видяното в рая или ада и за срещата с ангели и демони. Тези разкази можем да наречем описания на „далечния космос“, тъй като съдържат картини от отдалечен от нас духовен свят. Разказите на лекарите реаниматори, обратно, описват предимно картини от „близкия космос“ – първите впечатления на излязлата от тялото душа. За нас те са интересни, защото допълват първите описания и ни дават възможност да си представим какво ни очаква.

Средно положение заема описаното от К. Икскул и публикувано от архиепископ Никон в „Троицких Листках“ през 1916 г. под название „Невероятно за мнозина, но истинно произшествие“, което обхваща и двата свята – близкия и далечния. През 1959 г. манастирът „Св. Троица“ преиздал това описание в отделна брошура. Тук ще го приложим в съкратен вид. Този разказ обхваща елементите на по-старата и съвременната литература по въпроса за отвъдния свят. [Виж пълния текст на руски език тук].

К. Икскул бил типичен млад интелигент от дореволюционна Русия. Бил кръстен в детството си в православна среда. Както било прието сред интелигенцията, той обичайно се отнасял равнодушно към религията. Понякога ходел на църква, отбелязвал празниците Рождество и Великден, дори се причестявал един път в годината. Считал голяма част от православното учение за суеверие и бил сигурен, че смъртта слага край на всичко. Един ден той се разболял от възпаление на белите дробове. След дълго боледуване го изпратили в болницата. Младежът не мислил за смъртта, а се надявал бързо да се възстанови и да се залови за обичайните си дела. Рано една сутрин се почувствувал много добре. Кашлицата му изчезнала, температурата спаднала до нормална и той си помислил, че вече е добре. За негова изненада, лекарите започнали да се безпокоят и донесли кислород. После го побили тръпки и станал напълно безучастен към случващото се. Той разказва следното:

„Изцяло бях съсредоточен в себе си … и едно раздвоение … появи се вътрешният човек – главният, напълно безразличен към външното (тялото) и това, какво се случва. Странно беше да виждаш и чуваш, а същевременно да си напълно отчужден. Лекарят ми задава въпрос, аз го чувам и разбирам, но не отговарям – няма защо да говоря с него.

И изведнъж със страшна сила се спускам надолу, към земята … Започнах да се мятам. „Агония“ – каза лекарят. Аз разбирах всичко. Не се изплаших. Спомних си, че съм чел, че смъртта е болезнена. Не усещах болка, но ми беше тежко и тъмно. Нещо ме теглеше надолу. Чувствувах, че нещо трябва да се отдели. Направих усилие да се освободя и изведнъж ми стана по-леко. Усетих покой.

По-нататък си спомням ясно всичко. Стоя изправен в средата на стаята. Отдясно в полукръг стоят изправени при леглото ми лекарите и сестрите. Учудих се какво правят, след като аз не съм там. Приближих се, за да видя. На леглото лежах самия аз. Като видях двойника си, не се изплаших, но само се учудих как е възможно това? Поиска ми се да се пипна. Ръката ми сякаш мина през една празнина. Не можех да се докосна и до другите. Не чувствувах пола си. Извиках лекаря, но той не реагира. Разбрах, че съм напълно сам и ме обхвана паника. Като погледнах тялото си помислих: „Не съм ли умрял?“. Но ми беше трудно да си представя това. Всъщност, бях по-жив от преди – осъзнавах и чувствувах …

След известно време лекарите си тръгнаха. Двамата фелдшери стояха и разискваха проблемите относно заболяването и смъртта ми. Болногледачката, обръщайки се към иконата, се прекръсти и високо изрече обичайното: „Вечен покой и Царство му Небесно“. Тя едва изговори тези думи и до мен се появиха два ангела. В единия аз веднага разпознах Ангела-хранител, а другия ми беше неизвестен. Като ме взеха на ръце, ангелите ме изнесоха вън на улицата. Смрачаваше се и валеше тих обилен сняг. Всичко това аз виждах, но не чувствах студ или промяна в температурата. Започнахме да се издигаме бързо нагоре“.

Ще продължим разказа на Икскул по-долу.

Благодарение на новите изследвания в областта на реанимацията и съпоставката на много разкази, можем да си съставим подробна картина на това, какво се случва след разделянето на душата с тялото. Разбира се, всеки случай има своите индивидуални особености. Това е естествено, тъй като душата, попадайки в другия свят е като новороден младенец с неразвити слух и зрение. Първите впечатления на хората носят ясно изразен субективен характер.

Ще приведем най-характерните примери на извънземна опитност от съвременните книги за живота след смъртта.

1. Виждането на двойника

Когато умира, човек не винаги схваща това. И едва когато види своя двойник да лежи безжизнено долу, той започва да разбира и се досеща, че душата му е напуснала тялото. Понякога при внезапна авария, когато раздялата настъпва внезапно и неочаквано, душата не разпознава тялото си и мисли, че това е някой, който прилича на него. Видението на „двойника“ произвежда шок и душата не е сигурна сън ли е това или действителност.

2. Непрекъснатост на съзнанието

Всички хора преживели временна смърт, свидетелстват за съвършеното запазване на своето „аз“ с неговите умствени, чувствени и волеви способности. Дори зрението и слухът се изострят, мисленето става по-отчетливо и енергично, а паметта се прояснява. Хора, загубили някои свои способности вследствие на заболяване или напреднала възраст, имат усещането, че отново са ги придобили. Човек разбира, че може да вижда, чува и мисли без да има телесни органи. Забележително е например, как един сляп по рождение, можел извън тялото си да види всичко, което правят с него лекарите и сестрите в болницата, за което разказвал с големи подробности. След като се върнал в тялото си, той отново бил сляп. Лекарите и психиатрите, които отъждествяват мисленето и чувствата с химико-електрически процеси в човешкия мозък, трябва да имат предвид тези съвременни данни, събрани от лекарите реаниматори, за да могат правилно да разберат природата на човека.

3. Облекчение

Обикновено смъртта се предшества от болест и страдание. Когато излезе от тялото душата се радва, защото нищо не я боли и подтиска, а мисълта действа ясно и чувствата са умиротворени. Човек започва да се отъждествява с душата, а тялото като че ли става нещо второстепенно и ненужно, както всичко материално.

„Аз излизам, а тялото ми е само една празна обвивка“, разказа един човек, преживял временна смърт. Той разглеждал операцията на сърцето си като „страничен наблюдател“. Опитите да съживят тялото му никак не го интересували. Видно било, че той вече мислено се е простил с миналия си земен живот и бил готов да започне нов. Все пак в него останала любовта към роднините и грижата за децата.

Трябва да отбележим, че в характера на личността не настъпват коренни изменения. Тя си остава същата. Предположението, че напускайки тялото душата изведнъж научава и разбира всичко е неправилно. „Аз се появих в другия свят такъв, какъвто излязох от стария“, разказва К. Икскул.

4. Тунел и светлина

След като видят тялото си и обкръжаващата ги обстановка, някои преминават в друг напълно духовен свят. Минавайки през първата фаза, те попадат във втората. Преходът към духовния свят някои описват като пътешествие в тъмно пространство, напомнящо тунел, в края на който те се озовават в област на извънземна светлина. Има една картина на Йеронимус Бош от XV век „Възкачване в Емпириан“, която описва подобно преминаване на душата през тунел. Сигурно и тогава това е било известно.

Ето две описания на това състояние:

„…Чух, когато лекарите ме обявиха за мъртъв, а в това време аз като че ли плувах в някакво тъмно пространство. Нямам думи, за да опиша това състояние. Изведнъж стана съвършено тъмно и в далечината се виждаше светлина. Тя беше много ярка, макар и в началото да ми се струваше твърде малка. Колкото повече се приближавах към нея, толкова повече тя се увеличаваше. Аз се носех към тази светлина и чувствувах, че от нея лъха доброта. Като християнин, аз си спомних думите на Христа: „Аз съм светлината на света“, и си помислих: „Ако това е смъртта, то аз зная Кой ме чака там“ (1, стр. 62).

„Аз знаех че умирам – разказва друг човек, и нищо не можех да направя за да им съобщя, тъй като никой не ме слушаше… Намирах се без съмнение извън тялото си, тъй като го виждах на операционната маса. Душата ми излезе от него. Почувствах се изгубен, но след това засия тази особена светлина. В началото беше бледа и мъждива, но после засия ярък лъч. Чувствах в него топлина. Светлината покриваше всичко, но не ми пречеше да виждам операционната, лекарите, сестрите и всичко останало. От начало аз не разбирах какво се случва, но след това един глас от светлината ме попита готов ли съм да умра. Той говореше подобно на човек, но нямаше никой. Именно Светлината задаваше въпроси…

Сега разбирам, че Той знаеше, че аз още не съм готов за смъртта, но като че ли ме проверяваше. От момента когато Светлината започна да говори, се почувствувах много добре; чувствувах се в безопасност и чувствувах, че Той ме обича. Любовта идваща от Светлината беше невъобразима, неописуема (1, стр.63).

Всички, които са виждали и след това са се опитвали да опишат отвъдната Светлина не са намирали подходящи думи. Онази Светлина е съвсем различна от тази, която познаваме. „Това не беше светлина, а отсъствие на тъмнина, пълнота и съвършенство. Тази светлина не създаваше сенки, не се виждаше, но беше навсякъде. Душата пребиваваше в светлината (5, стр. 66). Повечето хора свидетелстват за нея като за нравствено-добро същество, а не като за безлична енергия.

Религиозните хора приемат тази светлина за ангел или даже за Иисус Христос – във всеки случай за някой, който излъчва мир и любов. При срещата си със Светлината, хората не чуват членоразделна реч на някакъв конкретен език. Светлината беседва с тях чрез мислите им и всичко е толкова ясно, че е съвършено невъзможно да се скрие нещо от Нея.

5. Преглед на живота и съд

Някои хора, преминали през временната смърт описват този стадий на цялостен преглед на своя живот. Понякога това се случвало когато виждали извънземната светлина и чували задавания им от Светлината въпрос: „Ти какво добро направи?“. При това човекът разбирал, че питащият не го пита за да разбере, а за да го подбуди да си спомни своя живот. И ето, веднага след този въпрос пред духовния поглед на човека се явява картината на земния му живот още от ранното му детство. Тя се движи с голяма бързина във вид на бързо сменящи се жизнени ситуации, в които се вижда съвсем детайлно и ясно всичко, което се е случило с него. Междувременно той отново преживява събитията и морално преценява всичко казано и сторено от него.

Ето един от типичните разкази, илюстриращи процеса на преглед на живота:

„Когато Светлината дойде, Тя ме попита: „Какво направи ти през живота си? Какво можеш да ми покажеш?“ – или нещо подобно. И тогава започнаха да се появяват тези картини. Те бяха много ясни, триизмерни, цветни и се движеха. Пред очите ми протече целия ми живот … Ето ме като малко момиченце играя със сестра си при ручея … след това събития в дома ми … училището … После се омъжих … Всичко се редуваше много бързо пред очите ми с най-малки подробности. Отново преживявах тези събития … Виждах случаи, когато бях самолюбива и жестока. Беше ме срам за себе си и ми се искаше това да не беше се случвало. Но да се преобрази миналото беше невъзможно“ (1, стр.65-68).

От всички събрани разкази на хора, преминали през тази фаза на равносметка на живота, може да се направи заключение, че това преживяване е оставило трайни и благодатни следи върху тях. В действителност човек трябва да оценява постъпките си, да прави изводи за миналото си и един вид да извършва съд над себе си.

В ежедневието хората прикриват отрицателните страни на живота си зад маската на добродетели, за да изглеждат добри пред другите. Повечето така са привикнали към лицемерието, че престават да могат да виждат своето истинско аз, което често е гордост, самолюбие и похот. В мига на смъртта тази маска пада и човек започва да вижда себе си такъв какъвто е. При прегледа на живота му най-подробно се разкрива и разбулва всяка негова постъпка – във всички аспекти, цветно и триизмерно – чува се всяко изказано от устата му слово, преживяват се отдавна забравени събития. Всичко придобито в живота до този момент – социално-икономическо положение, дипломи, титли и др. губят значение. Единственото, което се оценява е моралната страна на постъпките. И тогава човек съди себе си не само за стореното, но и за това, с което е повлиял на другите чрез думите и делата си.

Ето как един човек е описал прегледа на своя живот.

„Почувствувах се извън тялото си, понасящ се високо над сградата, а то остана да лежи долу. След това, от всички страни ме обкръжи светлина и в нея като във видение ми се разкриваше целия ми живот. Стана ми страшно срамно, тъй като много от нещата считах преди за нормални и ги оправдавах, но сега разбрах, че това е лошо. Всичко беше изключително реално. Чувствувах над себе си съд и висш разум, който ме ръководи и ми помага да виждам. Най-много ме порази това, че ми се показваше не само това, което съм извършил, но и как моите дела са се отразили върху други хора. Тогава разбрах, че нищо не се изтрива и не минава безследно, но абсолютно всичко – всяка мисъл има последствия“ (2, стр.34-35).

Следващите два откъса от разкази за преживяното илюстрират ново виждане и ново отношение към живота.

„На никого не разказах за това, какво изпитах в мига на смъртта, но когато се върнах към живота започна да ме преследва изгарящо от нетърпение желание да направя нещо добро за другите. Беше ми страшно срамно за самия мене … Когато се върнах, твърдо реших че трябва да се променя. Разкайвах се и миналия ми живот никак не ме удовлетворяваше. Реших да започна изцяло нов живот“ (2, стр. 25-26).

Сега ще си представим закоравял престъпник, причинил много болка на околните – лъжец, клеветник, доносчик, грабител, убиец, насилник, садист. Настъпва смъртта и той вижда всичките си злодеяния в най-страшни подробности. И тъкмо тогава отдавна приспаната му съвест, под въздействието на Светлината неочаквано за самия него, започва безпощадно да го укорява за злите му дела. Какви непоносими мъки, какво отчаяние го обхваща, когато вече нищо не може да се поправи, нито да се забрави! Наистина, за този човек започват непоносими вътрешни терзания, от които не може да се скрие никъде. Осъзнаването на злодеянието, осакатяването на собствената и чуждата душа се превръщат в онзи „незаспиващ червей“ и „неугасим огън“.

6. Нов свят

Някои несъответствия в описанията могат да се обяснят с факта, че другият свят изобщо не прилича на този, в който сме се родили и в който са се формирали нашите представи и възгледи. Там предметите, времето и пространството имат съвсем друго съдържание, нетипично за онова, към което сме привикнали. Душата, например, попадайки за първи път в духовния свят може да изпитва нещата така, както един червей, който за първи път е изпълзял на повърхността на земята. Той за първи път усеща слънчевата светлина, топлината, красивия пейзаж, пеенето на птиците, благоуханието на цветята (ако изобщо притежава такива органи). Всичко е толкова прекрасно, че няма да намери думи, за да опише какво е видял на жителите на подземното царство. По същия начин и хората не са в състояние да опишат видяното и преживяното. Например, преодолява се чувството за разстояние и според някои, само с едно действие на мисълта, човек може да се премести от едно място на друго без усилие.

Тежко ранен войник от Виетнам, по време на операция излязъл от тялото си и наблюдавал как лекарите се опитват да го върнат към живот.

„Аз бях там, а лекарят като че ли беше и едновременно не беше там. Докоснах го и като че ли минах през него … и изведнъж се оказах на бойното поле, където бях ранен и видях санитарите да прибират ранените. Искаше ми се да им помогна, но пак се оказах в операционната. Като че ли всичко се материализираше ту тук, ту там – само с едно мигване на окото“ (5, стр.33-34).

Има и други подобни разкази на внезапно преместване. Получава се „чисто мисловен и приятен процес – иска ми се и съм там“.

„Имам голям проблем. Това, което се опитвам да предам се принуждавам да описвам в три измерения … Но, това което в действителност се случваше не беше в три измерения“ (1, стр.26).

Ако попитате човек, излязъл от клинична смърт, колко време е пребивавал в това състояние, той няма да може да ви отговори. Хората губят усещане за време. „Може да продължи няколко минути или няколко хиляди години без разлика“ (2, стр.101; 5, стр.15).

Има и други хора, които са попадали и в по-отдалечен от нашето съзнание свят. Природата е описана като хълмисти ливади с ярка необичайна зеленина, а чудесна златиста светлина обгръща полята. Дървета, птици, животни, всичко е необичайно красиво. Градове, пеене, музика, години … Хората не могат чрез думи да изкажат своите впечатления.

7. Обликът на душата

Като напусне тялото си, душата не разпознава себе си изведнъж. Възрастовата характеристика изчезва и децата виждат себе си възрастни, а старците – млади (3, стр.75-76). Ако са загубени части от тялото, ръка или крак, те отново се възстановяват. Слепите проглеждат.

Един работник паднал от рекламно табло върху високоволтов проводник. Вследствие на обгарянията той загубил двата си крака и част от едната си ръка. По време на операцията изпитал състояние на временна смърт. Когато излязъл от тялото си той не могъл да го разпознае поради раните, но забелязал и нещо по-поразяващо – духовното му тяло било напълно здраво (3, стр.86).

На полуостров Лонг Айлънд в щата Ню Йорк живеела 70 годишна старица, която на 18 годишна възраст загубила зрението си. Получила сърдечен припадък и в болницата преживяла временна смърт. Тя разказва какво е видяла по време на реанимацията. С подробности описва апаратурата, която лекарите използвали. Най-забележителното е, че там тя за първи път вижда тази апаратура, тъй като в младите й години, преди да ослепее, такава не е имало. Тя видяла и лекуващия я лекар в син костюм. След като оживяла, тя отново била сляпа (3, стр.171).

8. Срещи

Някои разказват за срещи с умрели роднини и познати. Понякога тези срещи ставали в земни условия, а понякога в извънземни. Една жена, например, чувала как лекарят съобщавал на роднините й, че тя умира. Излизайки от тялото си, жената видяла умрелите си роднини и приятелки. Тя ги познала, а те се радвали, че са се срещнали.

Друга жена се срещнала с роднините си, които я поздравявали и се здрависвали с нея. Те били облечени в бели дрехи, радвали се и изглеждали щастливи … „и изведнъж ми обръщат гръб и се отдалечават; а баба ми през рамо ми каза: „Ще се видим по-късно, не сега“. Тази жена била умряла на 96 години, а там изглеждала на не повече от 40-45 години, здрава и щастлива.“ (1, стр.55).

Един човек разказва, че когато умирал от сърдечен пристъп в единия край на болницата, сестра му се намирала по същото време в другия й край, умираща от диабет.

„Когато излизах от тялото си, изведнъж се срещнах със сестра си и много се зарадвах, тъй като много я обичах. Разговарях с нея, исках да я последвам, но тя като се обърна към мен ми заповяда да остана там, където се намирам, тъй като времето ми не беше дошло. Като се събудих, разказах на лекаря си, че съм се срещнал със сестра си, която току-що почина. Лекарят не ми повярва. Поради настойчивата ми молба, той изпрати една медицинска сестра да провери и разбра, че това, което му казвах е истина.“ (3, стр.173).

Ако душата срещне някого в отвъдното, то това е душата на някой близък. Нещо родствено ги привлича една към друга. Един твърде стар баща видял шестте си починали дъщери. „Те нямаха възраст“ – разказва той.

Трябва, също така да се поясни, че душите на починалите не се скитат по своя воля където им се иска. Според учението на Православната църква, след смъртта на тялото, Господ определя мястото за временно пребиваване на всяка душа – или в рая или в ада. Поради това, срещите с душите на починали роднини трябва да се възприемат не като правило, а като изключение, разрешено от Бога за полза на хората, които още ще живеят на земята. Възможно е, това да не са действителни срещи, а по-скоро видения. Трябва да признаем, че в тази област има много недостъпни за нашето разбиране неща.

В общи линии, разказите се отнасят за едно и също нещо, но подробностите са различни. Понякога хората виждат това, което са очаквали. Християните виждат ангели, Богородица, Иисус Христос, светиите. Невярващите хора виждат някакви форми, фигури в бяло или юноши, а понякога нищо не виждат, но чувствуват „присъствие“.

9. Езикът на душата

В духовния свят беседите не протичат на познат език или членоразделна реч, а чрез мисъл. Затова на хората им е трудно да предадат разговорите си със Светлината или Ангела (1, стр.60). Следователно, ако в онзи свят всички мисли „се чуват“, то би трябвало тук да се научим да мислим правилното и доброто, за да не се срамуваме от това, което неволно сме помислили.

10. Граница

Някои разказват, че са видели нещо, напомнящо граница. Те го описват като ограда или решетка за ограждане на поле; други – като бряг на езеро или море; врата, поток или облак. Разликата в описанията произтича от субективното възприятие на всеки. Затова не е възможно да се определи точно какво представлява тази граница. Важно е обаче това, че преминавайки тази граница, те вече не могат да се върнат в предишния свят. Отвъд нея започва пътешествието във вечността (1, стр.73-77; 5, стр.51).

11. Завръщане

Понякога на умрелия се дава възможност да избира – да остане „там“ или да се върне в земния живот. Гласът на Светлината може да попита: „Готов ли си?“. Така например, тежко ранен на полето войникът видял обезобразеното си тяло и чул глас. Помислил си, че с него разговаря Иисус Христос. Имал възможност да избира – да се върне в земния живот като инвалид, или да остане в отвъдния свят. Войникът избрал да се върне.

Много хора имат желание да завършат някаква земна мисия. Връщайки се, те уверяват, че Бог им е разрешил да се върнат и да живеят заради определено дело. При това те твърдят, че именно техния избор ги е върнал. Този избор е бил удовлетворен поради съзнание за дълг, а не поради егоистични подбуди. Например майки, които искали да се върнат при малолетните си деца. Но има и такива случаи, когато биват върнати въпреки желанието си. Душата се преизпълва с радост, мир и любов, но времето й още не е дошло. Тя чува глас, който й заповядва да се върне. Опитите й да окаже съпротива не помагали. Някаква сила я дърпала назад.

Ето един случай с пациентка на д-р Муди.

„Получих сърдечен пристъп и се оказах в черна пустота. Разбирах, че напускам тялото си и умирам … Помолих Бог да ми помогне и скоро се изплъзнах от тъмнината. Видях пред себе си гъста мъгла и след нея хора. Фигурите им бяха като тези на земята. Виждах и нещо приличащо на сграда. Всичко беше залято от много нежна златиста светлина, а не грубо както на земята. Изпитах неземна радост и пожелах да мина през мъглата, но от там излезе чичо ми Каръл, който беше починал отдавна. Той ми прегради пътя и каза: „Върни се. Делото ти на земята не е завършено. Сега се връщай.“

Така, противно на желанието си, тя се върнала в тялото си. Имала малък син, който без нея би се провалил.

Връщането в тялото понякога става моментално, а понякога съвпада с прилагането на електрошок или други реанимационни методи. Всички възприятия изчезват и човек отново е прикован към леглото. Някои чувствуват, че влизат в тялото си с усилие и в началото не им е много уютно. Понякога губят за кратко време съзнание. Реаниматорите и други наблюдатели отбелязват, че в момента на връщане пациента често киха.

12. Ново отношение към живота

При такива хора обикновено настъпва житейски обрат. Те се стараят да живеят по-добре. Много от тях се утвърждават във вяра в Бога, стават по-сериозни и по-задълбочени. Някои променят професиите си и започват работа в болници или старчески домове.

Разказите на преминали временна смърт често са феномен за науката, но не и за християнството. По-нататък ще разгледаме съвременни случаи на отвъдни видения в светлината на Православното учение.

Оценка на разказите за живота след смъртта

След запознаване със съвременните книги на тема живот след смъртта у читателя се създава впечатление, че смъртта изобщо не е страшна, че преминал в „другия“ свят човек автоматично го очакват приятни усещания на умиротвореност и радост в присъствието на Светлината. Като че ли няма разлика между вярващи и невярващи, праведници и грешници. Поради това и някои християнски мислители се настройват подозрително към такъв род литература. Те задават въпроси: „Не са ли тези видения хитроумни дяволски прелъстявания, насочени към приспиване бдителността на християните? – Живей както си искаш, все едно – ще отидеш в рая.“

По тази причина, изследователи като Джон Анкенберг и Джон Уелдън се отнасят отрицателно към съвременната литература относно предсмъртните състояния, виждайки в нея окултни трикове (9). Но внимателното наблюдение върху тези разкази ни убеждава, че в по-голямата си част те са истински видения, а не дяволски съблазни. Главният проблем не е в предсмъртните видения, а в тяхната интерпретация от лекарите и психиатрите, които са далече от християнството.

На първо място, съвсем не всички умиращи се удостояват да видят Светлината. Вече споменахме за изследването на д-р Ринг, че твърде малък процент хора имат привилегия да Я видят. Същото мнение споделя и д-р Чарлз Гарфилд, водещ изследовател в областта на предсмъртните състояния. Той пише:

„Не всеки човек умира от приятна и спокойна смърт … Измежду пациентите, които съм разпитвал, почти толкова са изпитвали и неприятно състояние (среща с демонично-подобни същества), колкото и тези, изпитващи приятно състояние. Някои са изпитвали и двете състояния“ (10, стр.54-55).

Има основание да се предполага, че много хора съзнателно или несъзнателно премълчават неприятните предсмъртни видения. Според д-р Ролингс (1*) някои видения са толкова ужасни, че подсъзнанието на хората, виждайки ги, автоматически ги изтрива от паметта.

В книгата си доктор Ролингс дава примери с подобен род амнезия. Психиатрите, лекуващи хора, изпитали в детството си силни душевни травми (насилия или побои), знаят за подобно селективно забравяне. Освен това, хора преживели светли видения с желание разказват за тях спрямо други, преминали през страшни видения. Именно това, което човек вижда в отвъдното съответства на неговия добродетелен или грешен живот. Поради това тези свидетелства се определят от два фактора: а) процес на селективна амнезия и б) нежелание да се разгласява лошото за човека.

Карл Озис свидетелства, че при изследване въпроса за настъпване на смъртта при индусите, приблизително една трета от тях изпитват страх, депресия и голямо вълнение при появата на „ямдутс“ – индуски ангел на смъртта и други извънземни страшилища. Очевидно, индуската религия със своя езически мистицизъм може да съдейства за сближаването на човека с тъмните сили от отвъдния свят, което причинява и страшните предсмъртни видения.

От светоотеческата литература знаем, че дяволските прелъстявания са реална опасност. Апостол Павел предупреждава, че „сам Сатана се преправя на светъл ангел“ (2Кор. 11:14). Но дяволът няма власт да съблазнява всеки по всяко време и както си поиска – властта му е ограничена от Бога. Ако човек е горделив и жадува да види нещо свръхестествено, чудо което другите не виждат, той се излага на голяма опасност да приеме някой бяс за ангел. В духовната литература това състояние се нарича „прелъстяване“. В голяма опасност от прелъстяване се намират своенравни послушници, самодоволни подвижници, самозвани пророци и изцелители, а също и хора, занимаващи се с нездрава мистика: трансцедентна медитация, йога, спиритизъм, окултизъм и т.н.

От разказите на претърпели временна смърт не е видно те да са се занимавали с подобни неща. В повечето случаи това са обикновени хора, преминали през физически заболявания и смърт, но благодарение на съвременната медицина възвърнати към живот. Те не са очаквали никакви свръхестествени видения и това, което са видели очевидно е по Божия милост, за да имат по-сериозно отношение към живота. Трудно можем да се съгласим с мисълта, че Господ е допуснал Сатана да прелъсти тези страдалци, неизкушени в духовния живот. Освен това, според разказите на д-р Морз (7), Светлината са видели и много деца, които в своята чистота и невинност се намират под покрова на Всевишния.

В православните книги за живота след смъртта има разкази за явяването на демони пред умиращите и преминаване на душата през фазата на митарствата (за което ще разкажем по-долу). От книгите е видно, че демоните обикновено заплашват душата след като ангел-хранител е дошъл да я съпроводи по пътя й към Божия Престол. Освен това, в присъствието на ангела демоните са принудени да се явяват в истинския си отвратителен външен вид.

В съвременното описание на Светлината съществува неразбиране как да се съгласува с християнските разкази. В православната литература царството на Светлината се описва като приближаване към Небето, а в съвременната – хората виждат светлината преди да са преминали тайнствената граница, отделяща нашия свят от другия. Изглежда, че преживелите временна смърт все още не са пребивавали в истинския ад или рай, а само са съзерцавали или предвкусвали тези състояния. Когато ангелите се явявали на светиите излъчвали светлина. На планината Тавор апостолите видели духовната Светлина във физическото пространство. Бог поради своята милост явява тази дивна светлина, за да поощри към праведен живот. Съприкосновението с Нея изпълва душата с извънземен мир и радост. Дяволската светлина носи безпокойство, внушава чувство на превъзходство, дава знание, но без любов. Това е студена светлина.

От разказаното до тук сме склонни да мислим, че хората преживели допир със Светлината и преоценили живота си към добро, реално са имали добри видения, и не са били прелъстени от дяволски уловки. Нали е казано: „по плодовете им ще ги познаете“. Дяволът се старае да отклони човека от Бога. Възможно ли е той да помага на хората да растат във вяра и да развиват у себе си добродетели?

Въпреки това вярващият човек трябва да е много внимателен по отношение на всякакви видения и мистически опитности. Поради многобройните случаи на съживяване на хора, някои лекари и психиатри предлагат да се създаде нов отрасъл в науката – за душата и живота след смъртта. Трябва, обаче, да осъзнаем, че резултатите ще имат компилативен характер, защото ние живите нямаме непосредствен контакт с духовния свят и не можем да планираме и контролираме преходните състояния между живота и смъртта по подобие на лабораторните експерименти.

Трябва също така и да помним, че човешкият живот се намира в Божиите ръце. Само Той определя както самия момент на смъртта, така и крайната участ на душата след разделянето й с тялото. Затова всякакви опити да се правят експерименти в тази област влизат в пряк конфликт с Божията воля и експериментаторите реално влизат в контакт с паднали духове в отвъдното. Резултатите от тяхната дейност ще бъдат неверни и заключенията неправилни. Йеромонах Серафим Роуз пише за това:

„Много съвременни изследователи признават или поне се отнасят със симпатия към окултното учение в областта на извън телесните състояния защото то се основава на експеримента, който лежи и в основата на науката. Но експериментирането в материалния свят се отличава съществено от „експериментирането“ в извън телесните състояния. В него изучаването на природните закони е морално неутрално. Те могат да бъдат изследвани обективно и проверявани от други хора. Но в дадения случай изучаваните обекти са скрити от хората, те са трудно уловими и често се открива натрапване на чужда воля с цел да се измами наблюдателя“ (8, стр.127-128).

Това е така, защото духовната сфера, която съществува успоредно с материалната, е населена със съзнателно зли същества, демони, които са специалисти в областта на прелъстяването. Те с готовност взимат участие във всякакви експерименти и им дават съответната насока.

Ето защо предупреждението на йеромонах Серафим трябва да се приеме много сериозно. И така, в днешно време много изследователи започват с достоверни медицински случаи на клинична смърт и после преминават към лична опитност на извън телесни състояния. Те не се ръководят от християнското учение и многовековен опит на Православната църква и започват да изучават състоянието на „астралното“ тяло, поради което попадат в дебрите на окултизма. За съжаление това се е случило и с д-р Муди. След като написа три ценни книги с достоверна информация той започнал да експериментира по методите на теософията и трансцедентната медитация и наскоро издаде книга, озаглавена „Връщане назад“, в която цитира типичните индуски бълнувания за прераждането (виж по въпроса за това учение в приложението).

Разкази на самоубийци

Умрелите по естествен начин хора, изпитват в отвъдното облекчение и радост, докато душите на самоубийците попадат в смут и страдание. Един специалист в областта на самоубийствата изразява този факт с ясна фраза: „Ако се разделяте с живота с объркана и смутена душа, то и в отвъдния свят душата ви ще премине смутена. Самоубийците посягат на себе си, за да „свършат с всичко“, а се оказва, че за тях в отвъдното започва нещо ново.

Ето няколко съвременни разказа, илюстриращи състоянието на самоубийците в отвъдното.

Един мъж пламенно обичал жена си и когато тя починала се самоубил. Надявал се по този начин да се съедини с нея за винаги. Оказало се съвсем различно. Когато лекарят успял да го върне към живот, човекът разказал:

„Аз попаднах не там, където беше тя … Това беше някакво много ужасно място … Веднага разбрах, че съм направил огромна грешка“ (1, стр.143).

Някои върнати към живот самоубийци описват, че са попаднали в някаква тъмница и ще останат там за много дълъг срок. Те съзнавали, че това е наказание за нарушаване на установен закон, според който човек трябва да изтърпи известна доза скръб. Като свалили самоволно от себе си възложения товар, те били принудени да носят още по-голямо бреме в отвъдния свят.

Един мъж преживял временна смърт разказва: „Когато попаднах там аз разбрах, че две неща са абсолютно забранени: да се самоубиеш и да убиеш другиго. Ако съм решил да свърша със себе си, това би означавало да хвърля в лицето на Бога дадения ми от Него дар. Да лиша от живот друг човек, би означавало да наруша Божия план за него.“ (1, стр.144).

Общото впечатление на лекарите реаниматори е, че самоубийството се наказва много сурово. Доктор Брус Грейсън, психиатър при отделението за бърза помощ към университета в Кънектикът обстойно е изучил този въпрос и свидетелствува, че никой от преживелите временна смърт не би поискал да ускори края на своя живот (3, стр.99). Въпреки че онзи свят е несравнимо по-добър от нашия, земния живот има важно подготвително значение. Само Бог решава, кога човек е съзрял за вечността.

Четиридесет и седем годишната Бевърли разказва колко е щастлива, че е останала жива. Като малко дете е понесла много огорчения от жестоките си родители, които ежедневно издевателствали над нея. В зряла възраст тя не можела да разговаря за детството си без вълнение. Веднъж, когато била на 7 години, доведена до отчаяние тя се хвърлила надолу с главата върху един цимент. В клиничната си смърт душата й видяла познати деца, които заобиколили безжизненото й тяло. Изведнъж около Бевърли засияла ярка светлина и от нея се чул непознат глас: „Ти направи грешка. Животът ти не принадлежи на теб и ти трябва да се върнеш.“ Бевърли отговорила: „Но никой не ме обича и никой не се грижи за мене.“ – „Това е истина – отговорил гласът, и за в бъдеще никой няма да се грижи за тебе. Затова, научи се сама да се грижиш за себе си.“ След това Бевърли видяла около себе си сняг и сухо дърво. От някъде подухнал топъл ветрец, снегът се разтопил и сухите клони на дървото се покрили с листа и зрели ябълки. Като се приближила до дървото, тя започнала да бере ябълки и да ги яде. Тогава разбрала, че както в природата, така и в живота на всеки има периоди на зима и лято, които представляват едно цяло в плана на Твореца. Бевърли оживяла и започнала по новому да се отнася към живота. После се омъжила за добър човек, имала деца и била щастлива (7, стр.184).

Православното учение за живота след смъртта

Въпреки ежедневния опит който говори, че смъртта е непреодолим праг за човека и закон на природата, Свещеното Писание учи, че първоначално смъртта не е влизала в Божия план за човека. Тя не е норма, установена от Бога, а по-скоро отклонение от Неговия замисъл и голяма трагедия. Според книгата Битие смъртта се е вместила в нашето естество вследствие на нарушаването на Божиите заповеди от първите хора. Според Библията, Божият Син дойде на света за да възстанови вечния живот на човека. Не става дума за безсмъртието на душата, тъй като тя не подлежи на унищожение, а за безсмъртието на човека, който се състой от душа и тяло като цяло. Възстановяването на единството на душата с тялото трябва да се осъществи за всички хора едновременно при всеобщото възкресение на мъртвите.

В някои религии и философии (например, в индуизма и стоицизма) се прокарва мисълта, че главното в човека – това е душата, а тялото е само временна обвивка, в която душата се развива. Когато душата стигне до определено духовно ниво, тялото престава да й бъде нужно и трябва да се хвърли като износена дреха. Като се освободи от тялото, душата се издига на по-висока степен на съществуване. Християнската вяра не споделя такова разбиране за човешката природа. Като дава предпочитание на духовното начало в човека, тя вижда в него същество от две съставни части, две допълващи се страни – духовна и материална. Съществуват и безтелесни същества – ангели и бесове, но човекът има друго устройство и предназначение. Благодарение на тялото му, природата на човека е по-сложна и по-богата. Бог определя съюзът между душата и тялото – това е вечен съюз.

Когато след смъртта душата напусне своето тяло, тя попада в чужди за нея условия. В действителност, тя не е призвана да живее като призрак и затова й е трудно да се приспособи към новите и неестествени за нея условия. За да не бъде така, както и за пълното отстраняване на всички разрушителни последствия от греха, на Бог се видя угодно да възкреси създадените от Него хора. Това ще стане при Второто Пришествие на Спасителя, когато при Неговото всемогъщо слово душата на всеки човек ще се върне в своето възстановено и обновено тяло. Трябва да кажем отново, че тя не влиза в нова обвивка, а се съединява именно с тялото, което й е принадлежало преди, но вече обновено и нетленно, приспособено за новите условия на съществуване.

Що се отнася до временното състояние на душата от времето на разделянето й с тялото до деня на всеобщото възкресение, то Свещеното Писание учи, че тя продължава да живее, чувства и мисли. „Бог не е Бог на мъртвите, но на живите“ – казва Христос (Мат. 22:32, Екл. 12:7). Смъртта е временна раздяла с тялото и се нарича „напускане на хижата“, „успение“ (заспиване) (2Петр. 1:15, Фил. 1:23, 2Тим. 4:6, Деяния 13:16). Ясно е, че думата „успение“ (сън), не се отнася до душата, а до тялото, което след смъртта си отдъхва от трудовете си. Душата, разделяйки се с тялото, продължава своя съзнателен живот така, както и преди.

Истинността на това твърдение се вижда от притчата на Спасителя за богатия човек и Лазар (Лука 16 гл.), както и от чудото на Тавор. В първия случай богаташът (описан в Евангелието), намиращ се в ада и Авраам – в Рая, обсъждали възможността да се изпрати душата на Лазар на земята при братята му, за да ги предупреди за мъките в ада. Във втория, живелите много преди Христа пророци Мойсей и Илия беседват с Господа за предстоящите Му страдания. Също така Христос казва на юдеите, че Авраам е видял пришествието Му, очевидно от рая и се е възрадвал (Иоан. 8:56). Тази фраза нямаше да има смисъл, ако душата на Авраам пребиваваше в безсъзнателно състояние, както учат някои сектанти по въпроса за живота на душата след смъртта. Книгата Откровение разказва със своя образен език за това, как душите на праведниците на Небето реагират на събития, които се случват на земята (Откр.5:9).

Всички тези места на Писанието ни учат да вярваме, че дейността на душата действително продължава и след раздялата й с тялото. Освен това Писанието учи, че след смъртта Бог определя за душата място на временно пребиваване в съответствие с това, което е заслужила, живеейки в тялото: рай или ад. Определянето на мястото се осъществява от така наречения „частен“ съд. Частният съд трябва да се отличава от „всеобщия“, който ще бъде в края на света. „За Господа е лесно в смъртния ден да въздаде човеку според делата му.“ Сирах. 11:26, също в Евр. 9:27: „И както на човеците е отредено да умрат един път, а след това – съд […]“.

Очевидно съдът е индивидуален. Има основание да се предполага, че в началния стадий веднага след смъртта, попадайки в нови условия, душата се нуждае от помощта и ръководството на своя Ангел-хранител. Например в притчата за богатия Лазар се разказва, че ангелите взели душата му и я отнесли на Небето. Според учението на Спасителя, ангелите се грижат за младенците – за децата (в пряк и преносен смисъл).

Учението на Православната църква за състоянието на душата до всеобщото възкресение е следното:

„Вярваме, че душите на умрелите блаженстват или се мъчат според делата си. Като се разделят с тялото, те веднага преминават или в радост, или в печал и скръб. Впрочем, те не чувстват съвършено блаженство, нито съвършено мъчение, тъй като съвършеното блаженство или мъчение всеки ще получи след всеобщото възкресение, когато душата се съедини с тялото, в което е живяла добродетелно или порочно.“ (Послание на източните патриарси за Православната вяра, член 18).

Така Православната църква разграничава две състояния на душата в задгробния свят: едно за праведните, друго – за грешниците; рай и ад. Тя не признава римокатолическото учение за средно състояние и чистилище, доколкото в Свещеното Писание няма никакви указания за средно състояние. Също така Църквата учи, че мъченията на грешниците в ада могат да бъдат облекчени или дори премахнати чрез молитви за тях и добри дела, извършени в тяхна памет. От тук и обичаят да се правят литургии с имена на живи и умрели.

Виж също: Св. Писание и Св. Предание за Частния Божи съд, митарствата и Всеобщия Божи съд в края на времената

Душата на път към Небето

Приложихме няколко съвременни разказа за прегледа или равносметката на живота, през която преминават някои веднага след разделянето им с тялото. Очевидно, тази фаза има общо с частния съд или с подготовка към него. В житията на светиите и в духовната литература съществуват разкази за това, как след смъртта на човека Ангел-хранител съпровожда душата му към Небето за да се поклони пред Бога. Често по пътя й я заобикалят бесовете с цел да я уплашат и увлекат със себе си.

Ангел-ХранителВъпросът е в това, че според Свещеното Писание, след като са били изгонени от Небето, разбунтувалите се ангели завладели пространство, ако може така да се каже, между Небето и земята. Затова ап. Павел нарича сатана „княз, господствуващ във въздуха“, а неговите бесове „поднебесни“ духове на нечестието (Ефес.. 6:12, 2:2). Тези поднебесни, скитащи се духове, виждайки душата водена от Ангела я обкръжават и обвиняват в грехове, извършени на земята. Изключително нагли, те се стараят да я наплашат, за да я доведат до отчаяние и да я завладеят. В същото време Ангелът-хранител ободрява душата и я защитава. От това не следва да се мисли, че бесовете имат право над човешката душа, тъй като и те самите подлежат на Божия съд. Дързостта им се поощрява от това, че по време на земния си живот душата понякога им се е подчинявала. Логиката им е такава: „Щом ти постъпи като нас, то и мястото ти е с нас“.

В църковната литература тази среща с бесовете се нарича „митарства“. От Отците на Църквата за нея говорят свв. Ефрем Сирин, Атанасий Велики, Макарий Велики, Йоан Златоуст и други. Най-подробно развива тази тема св. Кирил Александрийски в „Слово при излизане на душата“.

Картинно изображение на този път е представено в житието на преподобния Василий Нови (X в.), в което явилата се блажено починала Теодора разказва какво е видяла след раздялата си с тялото. Повествования за митарствата могат да се намерят и в книгата „Вечните задгробни тайни“. Когато се четат тези разкази трябва да се има предвид, че в тях има много образност, тъй като духовния свят съвсем не прилича на нашия.

Подобна среща с поднебесните духове на злобата е описана от К. Икскул, чийто разказ започнахме в началото. Ето какво се случило, когато два ангела дошли за душата му.

„Ние започнахме бързо да се вдигаме нагоре. И колкото по-високо се издигахме, толкова по-голямо пространство се откриваше пред погледа ми. И накрая то стана толкова голямо и с такива ужасяващи размери, че аз се изплаших, осъзнавайки моето нищожество пред тази безкрайна пустиня. Имаше особености в моето зрение. Първо – беше тъмно, но аз виждах ясно всичко. Следователно зрението ми беше получило способност да вижда в тъмнина. Второ – аз обхващах в полезрението си толкова голямо пространство, което с обикновеното си зрение не бих могъл. Нямах представа за време и не зная колко е продължило извисяването ни. Изведнъж се чу неясен шум и след това от някъде изплува с викове и глъч приближаваща се тълпа от някакви безобразни същества. „Бесове!“ – изключително бързо съобразих аз и се вцепених от непознат до тогава ужас. Те ни обкръжиха и с викове и крясъци изискваха да им бъда предаден. Те се стараеха някакси да ме хванат и измъкнат от ръцете на Ангелите, но очевидно не смееха да направят това. Всред отвратителния шум и глъч, подобаващ на външния им вид, аз долавях понякога думи и дори цели фрази.

„Той е наш: той се отрече от Бога“ – изкрещяха те в един глас и с такава наглост се втурнаха върху нас, че от страх у мен застина всяка мисъл. – „Това е лъжа! Това не е истина!“ – се опомних аз, исках да извикам, но езикът ми се завърза.

Тогава някак си, непонятно как, си спомних незначително събитие от младостта ми, за което не можех и да си спомня по друг начин. Беше свързано с времето на моето ученичество, когато се бяхме събрали при един приятел и разговаряхме за училище. Беседата ни премина към по-отвлечени и по-висши теми, за които и преди бяхме говорили. „Аз изобщо не обичам отвлечените неща – казваше един от приятелите. Мога да вярвам дори и в неизследвана от науката природна сила, т.е. мога да допусна нейното съществуване и без да виждам конкретните й прояви, тъй като тя може да бъде съвсем нищожна или сливаща се с други сили и да се улавя трудно. Но да вярвам в Бога като личност и всемогъщо същество; да вярвам, след като не виждам ясно никъде проявите на тази Личност – това вече е абсурд. Казват ми: Вярвай. Но защо трябва да вярвам, тъй като с еднаква сила мога и да вярвам, че няма Бог? Наистина, може и да Го няма!“ – обърна се към мене приятелят – „Може да Го няма“ – проговорих аз.

Тази фраза в пълния смисъл на думата беше празнословие. Безрасъдната реч на приятеля ми не можеше да предизвика съмнение относно съществуването на Бога. Аз дори не следих задълбочено този разговор. И ето, оказа се, че това мое празнословие не е изчезнало безследно. Аз трябваше да се оправдавам и да се защитавам от предявеното към мен обвинение … То изглеждаше най-силният аргумент от страна на бесовете. Те като че ли почерпиха от него нова сила и смелост в нападенията си спрямо мене и с неистов рев се завъртяха около нас, преграждайки ни пътя напред.

Тогава си спомних за молитвата и започнах да се моля, призовавайки на помощ тези светии, чиито имена ми идваха на ум. Това не изплаши моите врагове. Жалък невежа, християнин само по име, аз като че ли за първи път си спомних за тази, която се именува Застъпница на християнския род. Моят призив към нея вероятно е бил много горещ. Толкова ужасно се чувставах, че едва си спомних и произнесох нейното име.

Тогава около нас се появи някаква бяла мъгла, която бързо завлече безобразната бесовска тълпа. Тя я скри от очите ми, преди още да се беше отдалечила от нас. Неистовия рев и глъч още дълго се чуваха, но по това, че постепенно отслабваха и заглъхваха аз разбирах, че страшните преследвачи са ни изоставили.

Толкова бях изплашен, че не осъзнавах дали сме продължили полета си по време на ужасната среща или сме спрели за известно време. Аз разбрах, че се движим и продължаваме да се издигаме, когато пред мен отново се разстла безкрайното въздушно пространство. На известно разстояние над себе си аз видях ярка светлина. Тя приличаше на слънчева, но много по-силна. Там, вероятно е царството на светлината. Да, именно царство – пълно владеене на Светлината. Предугаждах с някакво особено чувство онова, което не съм видял още, тъй като там нямаше сенки. „Но как може да има светлина без сенки?“ – недоумявах аз със своите земни понятия. И изведнъж ние бързо се впуснахме в сферата на тази Светлина и тя буквално ме ослепи. Затворих очите си и сложих ръце на лицето си, но това не помогна, защото ръцете ми не правеха сянка. А и какво би означавала тук подобна защита!

Случи се обаче, нещо друго. Величествено, без гняв, но властно и непоколебимо от горе се разнесоха думи: „Не е готов!“ И след това … нашия стремителен полет нагоре мигновено спря и ние започнахме бързо да слизаме на долу. Но преди да напуснем тези сфери, аз научих за едно удивително явление.

Едва се бяха разнесли думите отгоре и всичко в този свят, най-малката прашинка и атом откликнаха. Като че ли многомилионно ехо повтори тези думи на неуловим за слуха, но разбираем за сърцето и ума език, изразявайки пълно съгласие. И в това единство на волята имаше дивна хармония, а в тази хармония – неизразима възторжена радост, пред която нашите земни очарования и възторзи са само жалък облачен ден. Това многомилионно ехо прозвуча като неподражаем музикален акорд и душата всецяло се предаде на пламенния порив да се слее с тази дивна хармония.

Аз не разбрах истинския смисъл на думите, които се отнасяха за мене, а именно че трябва да се върна на земята и да живея както преди. Мислех си, че ме отнасят в други места и в мен се задвижи плах протест, когато в началото смътно, като в утринна мъгла започнаха да се очертават силуетите на града, познатите улици и моята болница. Приближавайки се към безжизненото ми тяло, Ангелът-хранител ми каза: „Ти нали чу Божието определение?“ – и като ми показа тялото, ми заповяда: „Влез в него и се готви!“. След това ангелите станаха невидими за мене.

По нататък К. Икскул разказва за завръщането си в тялото, което вече е лежало в моргата 36 часа и как лекарите и целия медицински персонал били поразени от чудото на възвръщането му към живота. Не след дълго К. Икскул отишъл да живее в манастир и завършил своя живот като монах. [Виж пълния текст на руски език тук].

Рай и ад

Учението на Свещеното Писание за блаженство на праведните и за страданията на грешните в ада може да се намери в брошурата „За края на света и бъдещия живот“ (Мисионерски лист на нашата енория, No47). Какво представлява Небето? Къде се намира? В разговорната реч обозначават Небето „нагоре“, а адът – „надолу“. Хората, виждащи по време на клинична смърт състояние на ад, неизменно го описват като спускане. Въпреки че „горе“ и „долу“, разбира се, са условни понятия. Не би било правилно Небето и адът да се считат за различни състояния. Това са две различни места, които не се поддават на географско описание. Ангелите и душите на умрелите могат да бъдат само на едно определено място – Небе, Ад или земя. Ние не можем да обозначим мястото в духовния свят, тъй като той се намира извън „координатите“ на нашата пространствено-времева система. Това е пространство от друг характер, което започва от тук и се простира в ново, неуловимо за нас измерение.

Много случаи от живота на светиите показват как това различно пространство „се врязва“ в пространството на нашия свят. Така, жителите на остров Еловий видели душата на св. Герман Аляскинский да се възвисява в огнен стълб, а старецът Серафим Глинский видял възходящата душа на Серафим Саровски. Пророк Елисей видял грабването на пророк Илия в небето на огнена колесница. Както и да ни се иска да проникнем „там“ с мисълта си, ние сме ограничени от факта, че онези места са извън нашето триизмерно пространство.

Повечето разкази на хора, преживели клинична смърт описват места и състояния, „близки“ на нашия свят. Но се срещат и описания на места, напомнящи рая или ада, за които се говори в Свещеното Писание. Например, в съобщенията на д-р Ричи, Бети Малц, д-р Морис Ролингс и други фигурира и ада – „змии, гадини, непоносима смрад, бесове.“ В книгата си „Завръщане от утре“ д-р Ричи разказва случилото му се през 1943 год., когато видял картината на ада. Там привързаността на грешниците към земните желания била неутолима. Той видял убийци, които сякаш били приковани към своите жертви. Убийците плачели и молели жертвите си да им простят, но те не ги чували. Тези сълзи и молби били безполезни.

Томас Уелч разказва как работейки в дъскорезница в Портланд щата Орегон, се подхлъзнал, паднал в реката и бил затиснат от огромни греди. На работниците им отнело часове за да го открият и извадят изпод трупите. Той не давал признаци на живот и те решили, че е умрял. В състояние на временна смърт Томас се оказал на брега на необятен огнен океан. При изгледа на носещи се вълни от горяща сяра той се вцепенил от ужас. Това била огнената геена, която не подлежи на човешко описание. Там, на брега на огнената геена, той разпознал няколко познати лица, умрели преди него. Те всички били вцепенени от ужас пред огромните вълни. Томас разбирал, че няма никаква възможност да се махне от тук. Започнал да съжалява, че по рано малко се е грижил за своето спасение. Да знаеше какво го чака, щеше да живее по съвсем друг начин. Точно тогава забелязал, че от далечината идва някой. Лицето на непознатия излъчвало доброта и велика сила. Томас веднага разбрал, че е Господ и че само Той може да спаси душата му, обречена на гибел. В него се появила надежда, че ще го забележи. Но Господ минал покрай него, гледайки някъде в далечината. „Ето, Той ще се скрие и всичко ще свърши“ – помислил си Томас. Изведнъж Господ обърнал лицето си и го погледнал. И това е всичко – само един поглед! Само за миг Томас се оказал в своето тяло и оживял. Още не успял да отвори очи, когато ясно чул молитвите на стоящите около него работници. Години след този случай Томас си спомня с най-малки подробности какво е видял „там“. Този случка не е било възможно да бъде забравена. (Тя е описана в книжката „Оrеgоns Аmаzing Мirаclе,“ Christ fоr thе Nаtiоns, Inc., 1976.)

Пастор Кенет Хегин (3*) си спомня, как през април 1933 г., когато живеел в Макини щата Тексас, сърцето му престанало да бие, а душата му излязла от тялото. „След това аз започнах да се спускам все по-ниско и по-ниско и колкото по-ниско се спусках, толкова по-тъмно и по-горещо ставаше. След това, още по-надолу аз започнах да забелязвам стените на пещери и мъждукането на някакви зловещи огньове – очевидно адски. Най-накрая изригна огромен пламък и ме повлече. От тогава минаха много години, а аз продължавам да виждам пред себе си този адски пламък. Като стигнах до дъното на пропастта, почувствувах присъствието на някакъв дух, който започна да ме води. Тогава над адската тъмнина прозвуча властен Глас. Аз не разбрах какво каза той но почувствувах, че това е гласът на Бога. От силата на този Глас се разтрепери цялото царство на преизподнята, също като есенни листа подухвани от вятъра. В този миг влачещият ме дух ме пусна и като вихър се понесох обратно нагоре. Постепенно земната светлина отново засия. Отново бях в стаята си и скочих в тялото си така, както човек скача в панталоните си. Видях баба си, която ми говореше: „Синко, аз си мислех, че ти си умрял.“ След известно време Кенет станал пастир в една от протестантските църкви и посветил живота си на Бога. Този случай е описан в брошурата „Моето свидетелство“ (4, стр.91).

Доктор Ролингс (1*) посветил цяла глава в книгата си с разкази на хора, които са били в ада. Някои видели там огромно поле на което грешниците без почивка се осакатявали в бойни схватки, убивали и насилвали един другиго. Атмосферата била изпълнена с непоносими вопли, ругатни и проклятия. Други описват места на безполезен труд, където жестоки демони обременяват душите грешниците като ги карат да пренасят тежести от едно място на друго (1*. глава7).

Непоносимостта на адските мъки илюстрират и следните два разказа от православните книги. След дълги мъки един изнемощял човек се примолил на Господа да прекрати страданията му. Явил му се Ангел и му казал: „Греховете ти трябва да се очистят. Господ ти предлага вместо да страдаш една година на земята, за да се изчистиш, да прекараш три часа на мъки в ада. Избирай.“ Страдащият поразмислил и избрал три часа в ада. След това Ангелът отнесъл душата му в преизподнята. Навсякъде царял мрак, изпълнен с духове на злобата, вопли на грешниците и страдания. Душата на страдалеца изпаднала в невъобразим страх и ужас, но на виковете му откликвало само адското ехо и клокоченето на геенските пламъци. Никой не обръщал внимание на стенанията и плача му, тъй като всички грешници били ангажирани със собствените си мъчения. Страдащият си помислил, че са изминали цели векове и че Ангелът го е забравил, но той се явил и го попитал: „Как си, братко?“ – „Ти ме излъга! – възкликнал страдалецът – Не три часа, а много години съм тук в непоносими мъчения!“. „Какви години?! – избързал Ангелът – ти си тук само от един час и ще трябва да се мъчиш още два часа.“ Тогава страдалецът започнал да умолява ангела да го върне на земята и там да страда толкова, колкото е угодно, само и само да се махне от това ужасно място. „Добре, – казал Ангелът, – Бог ще прояви към тебе своята велика милост.“ Оказал се отново на своята постелка и от тогава насетне с кротост изтърпявал страданията си, спомняйки си адските ужаси, които с нищо не можели да се сравнят (Из писмата на Светогореца, стр.183, писмо 15, 1883г.).

Ето един разказ за двама приятели, единия от които се оттеглил в манастир и живеел свят живот, а другия останал в света и живеел греховен живот. Когато останалия в света внезапно умрял, приятелят му монах започнал да се моли Бог да му разкрие участта на неговия другар. Един ден в лек сън му се явил неговият приятел и започнал да му разказва за ужасните мъчения и незаспиващия червей, който го разяжда. Той повдигнал дрехата над коляното си и се разкрила страшната картина на разяждащия го червей. От раната се разнесла ужасна смрад и монахът се събудил. Той изскочил от килията си, оставяйки вратата отворена. Вонята се разнесла из целия манастир, а монахът, който видял затворника в ада, цял живот не могъл да се освободи от прилепналата към него смрад (Из книгата „Вечни задгробни тайни“, издание на манастира Св. Пантелеймон, Атон).

Обратно на тези картини на ужаса, описанието на Небето винаги е светло и радостно. Например, световно известният учен Тома Н. се удавил в басейн когато бил на пет години. За щастие, той бил забелязан, от един от роднините му и го закарали в болница. Когато дошли и другите роднини лекарят им казал, че Тома вече е умрял. Но неочаквано за всички той оживял.

„Когато бях под водата, – разказал той, аз почувствувах, че летя през дълъг тунел. В края му видях Светлина – много ярка и осезаема. Там видях Бог на трон и долу около престола хора или вероятно ангели. Когато се приближих до Него, Той ми каза, че времето ми още не е дошло. Искаше ми се да остана, но изведнъж се оказах в тялото си.“

Тома потвърждава, че това видение му помогнало да намери правилния път в живота. Той поискал да стане учен, за да може по-дълбоко да достигне до същността на сътворения от Бога свят. Несъмнено, той постигнал големи успехи в тази насока (7, стр.167).

Бети Малц в книгата си „Аз видях вечността“ публикувана 1977 г. описва как веднага след смъртта си, се оказала на чудесен зелен хълм. Тя се изумила, че с три операционни рани, стои изправена и ходи свободно без болка. Над нея – ярко синьо небе, без слънце, но навсякъде светлина. Под босите й крака – трева с непознат ярък цвят, а всяка тревичка като жива. Хълмът бил стръмен, но краката й се движели леко, без усилия. Навсякъде имало ярко оцветени храсти, цветя и дървета. От ляво на нея – мъжка фигура в мантия. Бети си помислила: „Не е ли това Ангел?“. Те вървели без да говорят, но тя разбрала, че той не е чужд и че я познава. Тя се чувствала млада, здрава и щастлива. „Аз чувствувах, че имам всичко, което някога съм могла да поискам; ходех там, където винаги съм мечтала да бъда.“ Тогава пред погледа й преминал целият й живот. Тя видяла своя егоизъм и се засрамила, но чувствала около себе си грижа и любов. Тя и спътникът й се приближили към чудесен сребърен дворец, „но нямало кули“. Музика, пеене, тя чувала думата „Иисус“, стена от скъпоценни камъни, врата от бисери. Когато вратата за миг се открехнала, тя видяла улица обляна в златна светлина. Тя не видяла никого в тази светлина, но разбрала, че това е Иисус. Поискала да влезе в двореца, но си спомнила за баща си и се върнала в тялото. Преживяното от нея я приближило още повече до Бога. Сега тя обича хората.

Свети Салвий Албийски, галски йерарх от 6-ти век, се върнал отново към живот, след като бил мъртъв по-голямата част от деня и разказал на приятеля си Григорий Турский следното: „Когато килията ми се потресе преди 4 дни и ти ме видя мъртъв, аз бях издигнат от двама ангели и отнесен на най-голямата височина в Небето и под петите ми се виждаха не само тази жалка земя, но и слънцето, луната и звездите. След това ме поведоха през едни врати, сияещи по-силно от слънце и ме въведоха в здание, в което подовете блестяха от злато и сребро. Тази светлина не е възможно да се опише. Мястото беше изпълнено с хора и се простираше във всички посоки, а краят му не се виждаше. Ангелите ми проправиха път през тълпата и влязоха в онова място, към което беше насочен погледът ни, когато се приближавахме. Над това място се рееше светъл облак, по-светъл от слънцето и от него аз чух глас, подобен на много води. След това ме поздравиха някакви същества, едни от тях бяха облечени в свещенически одежди, а други в обикновени дрехи. Тези, които ме съпровождаха ми обясниха, че това са мъченици и други светии. Докато стоях там ме обгърна толкова приятно благоухание, че нямах никаква потребност от храна и вода. После глас от облака каза: „Нека този човек се върне на земята, тъй като той е нужен на Църквата. А аз паднах долу на земята и заплаках. „Жалко, жалко, Господи – казах аз – Защо ми показа всичко това, след като ми го отнемаш?“ Но гласът отговори: „Иди с мир. Аз ще се грижа за тебе, докато не те върна обратно на това място.“ Тогава, плачейки аз се върнах обратно през вратите, откъдето дойдох.“

Друго забележително видение за Небето е описано от Андрей, страдащ за Христа селянин живял в Константинопол в 9 век. Веднъж по време на сурова зима св. Андрей лежал на улицата и умирал от студ. Изведнъж той усетил в себе си необикновена топлина и видял прекрасен юноша със светещо като слънце лице. Този юноша го повел към Рая, на третото небе. Ето какво разказва св.Андрей, след като се върнал на земята: „Според Божествената воля аз пребивавах в продължение на две седмици в сладостно видение … Видях себе си в рая и тук се изумявах на неизразимата прелест – многобройни градини с високи дървета поклащащи короните си радваха окото ми, а от клоните им се носеше приятно благоухание … Тези дървета не приличаха на нито едно дърво на земята. Безбройните птици в тези градини бяха със златни, белоснежни и разноцветни крила. Те бяха накацали по клоните на райските дървета и пееха така прекрасно, че сладкото звучене на песента ме унесе … След това ми се стори, че съм на върха на небесна твърдина и пред мене стои един юноша с лице светещо като слънце, облечен в багреница … Когато го последвах, видях висок и красив кръст, подобен на дъга, а около него – огненоподобни певци, които възпяваха и славословеха Господа, разпънат за нас на кръста. Вървящият пред мене юноша, приближавайки се към кръста го целуна и ми даде знак и аз да направя същото … Целувайки кръста аз се изпълних с неизказана радост и почувствувах още по-силно от предишното благоухание. Вървейки по-нататък аз погледнах надолу и видях под себе си нещо като морска бездна. Юношата се обърна към мен и ми каза: „Не се бой, трябва да се вдигнем още по-нависоко“ и ми подаде ръка. Когато се хванах за ръката му, ние вече се намирахме над втората твърдина. Там аз видях чудни мъже, излъчващи неизразима по човешки радост …

И ето, вдигнахме се над третото небе, където виждах и чувах множество небесни сили, възпяващи и славославящи Бога. Приближихме се към някаква блестяща като мълния завеса, пред която стояха юноши, приличащи на пламъци … И водещият ме юноша ми каза: „Когато се разтвори завесата, ти ще видиш Владиката Христос. Тогава се поклони пред Престола на Неговата Слава …“ И тогава някаква пламенна ръка отвърза завесата и аз, подобно на пророк Исая, видях самия Господ, седящ на престол – висок и превъзнесен, а около Него летяха серафими. Той беше облечен в червена дреха, лицето Му сияеше, а Той ме гледаше с любов. Като видях това, аз паднах пред Него и се прекланях пред Светлия Престол на Неговата Слава. Не съм в състояние да изразя с думи каква радост ме обзе при съзерцаването на лицето Му.

И сега, когато си спомням това видение, аз се преизпълвам с неизразима радост. В трепет лежах пред своя Владика. След всичко това цялото небесно войнство запя предивна и неизречима песен, а после, без да разбера, аз отново се оказах в рая“. (Интересно е да се добави, че когато св.Андрей попитал къде е дева Мария, Ангелът му обяснил: „Ти си мислил, че ще видиш тука Царицата? Няма я тука. Тя слезе в бедстващия свят – да помага на хората и да утешава скърбящите. Бих ти показал нейното свято място, но сега няма време, тъй като ти трябва да се връщаш.“)

И така, според житията на светиите и разказите в православните книги, душата попада на небето след като е напуснала този свят и е преминала пространството между него и небето. Често този преход се съпровожда от коварните замисли на бесовете. При това, Ангелите винаги водят душата към Небето. Тя никога не попада там самостоятелно. За това е писал и св. Йоан Златоуст: „Тогава Ангелите отведоха Лазар … тъй като душата не отива от само себе си – за нея това е невъзможно. Ако се придвижваме от град в град се нуждаем от ръководител, още повече душата, излязла от тялото и представена за друг живот.“ Очевидно, съвременните разкази за Светлината и местата с дивна красота предават действително посещение, не само „видения“ и „предвкусвания“ от разстояние.

Истинското посещение на Небето винаги се съпровожда с явни знамения на божествената благодат: дивно благоухание, чудно укрепване на силите на човека. Например, благоуханието така напоило св.Савелий, че цели три дни не ял и не пил и едва когато разказал за това, благоуханието изчезнало. Дълбокият опит от посещението на Небето се съпровожда от чувство на благоговение пред Божието величие и съзнанието за собственото недостойнство. При това, личният опит от Небето не може да се опише точно, тъй като „каквото око не е видяло, ухо не е чуло и каквото не е идвало на човешки ум, това е приготвил Бог за онези, които Го любят“ и също: „Сега виждаме неясно, като в огледало, а тогава ще видим лице в лице“ (1Кор. 2:9, 13:12).

Заключение

Безсмъртието на душата, съществуването на духовен свят и задгробен живот – това е религиозна тема. Християнството винаги е знаело и е учило, че човек е нещо повече от съчетание на химически елементи, че освен тяло, той има и душа, която в мига на смъртта не умира, а продължава да живее и да се развива в нови условия.

За две хиляди години християнството е събрало богата литература за задгробния живот.

В някои случаи Господ разрешава на душите на умрелите да се явяват на техни роднини и познати, за да ги предупредят какво ги очаква в другия свят и да ги подбуди да живеят праведно. Благодарение на това в религиозните книги има достатъчно много разкази относно това, какво са видели душите в онзи свят, за ангели, за козните на демоните, за радостите на праведниците в рая и за мъченията на грешниците в ада.

За последното четвърт столетие са документирани много разкази на хора, преживели клинична смърт. Голям процент от разказите включва описание на това, което хората са видели в близост до мястото на своята кончина. В повечето случаи душите на тези хора все още не са успели да отидат нито в рая, нито в ада, въпреки че понякога са съзерцавали тези състояния.

Както и по древните разкази в религиозната литература, така и съвременните изследвания на лекари-реаниматори потвърждават учението на Свещеното Писание за това, че след смъртта на тялото някаква част от човека (наречете я както искате – „личност“, „съзнание“, „аз“, „душа“) продължава да съществува, макар и в съвършено нови условия. Това съществуване не е пасивно, тъй като личността продължава да мисли, чувства, желае и т.н. – както е правила през земния си живот. Разбирането на тази изначална истина е изключително важно, за да може човек да изгради правилно своя живот.

Въпреки това, не всички заключения на лекарите реаниматори следва да се приемат за чиста монета. Понякога те изказват мнения, основании на непълни, а понякога и неправилни сведения. Християнинът трябва на всяка цена да проверява всичко отнасящо се до духовния свят и да го сверява със Св. Писание, за да не се оплете в мрежата на философските умувания и личните мнения на авторите на книги по тази тема.

Главната ценност на съвременните търсения по въпроса за живота след смъртта се състои в това, че те са независими и по научен път потвърждават истината за битието на душата и задгробния живот. Освен това, те могат да помогнат и на вярващия човек по-добре да разбере и да се подготви за това, което ще види непосредствено след своята смърт.

Приложение: Критика на учението за прераждането

В замяна на християнското учение за спасението на човека в Христа, все повече се разпространява вредното окултно-теософско учение за прераждането. Съгласно древно индуската версия на това учение след смъртта душата временно преминава в астрален план, от където тя се преселва в друго тяло, напр. в растение, насекомо, животно или тяло на друг човек. (Очевидно в този списък следва да се добавят микробите и вирусите, за които древните индуси не са знаели.) При това, тялото в което трябва да се въплъти душата се определя от количеството „карма“ или делата – добри или зли, които тя е натрупала в преходния си живот. Ако човек е правил добро, то душата му преминава в по-развито и благородно същество. Ако е живял зле, душата му се наказва да премине в по ниско същество. Процесът на превъплъщение се повтаря до тогава, докато душата напълно се освободи от кармата чрез загубата на всякакъв интерес към живот. Тогава тя се слива с абсолюта (Брахма) или съгласно будизма се разтваря в Нирвана.

Според това учение, както е имало време когато човек не е съществувал, така ще настъпи време, когато него няма да го има повече. Човешкото съществуване е започвало от нисшите същества – растения или риби и ще се развива в свръхчовек. Ето защо, съвременният човек е преходен. Той изцяло се намира във властта на космическите сили, които го влекат към непонятна за самия него цел и ще го приведат в състояние, в което няма да има почти нищо човешко.

При все че има няколко версии на учението за прераждането, на запад е популярна „очовечената“ версия. Според нея душата на човека преминава само в тяло на човек – по-благородно или по-малко благородно, но не в нисши жизнени форми. Това учение във всичките му разновидности е в разрез със Св. Писание относно природата и предназначението на човека. Това лъжеучение не се основава на обективни данни в своя полза и е построено върху фантазии. Въпреки това, то привлича към себе си привърженици, тъй като обещава нещо като „безсмъртие“ на душата (в примитивен езически вид), а от друга страна, отричайки върховния Съдия над хората и наказанието в ада, освобождава грешника от отговорност и страх от своите неблаговидни постъпки. Логичният извод от това учение е, че дори и да греши много в този живот, то в прераждането си човек ще може да се поправи. След неограничен цикъл от превъплъщения всеки ще стигне в края на краищата до този край, както и останалите – сливане с абсолюта. Разликата е само в количеството на циклите. Освен това, учението за прераждането дава възможност да се обяснят и оправдаят всякакви човешки страсти и дори престъпления. Например, ако хомосексуалист чувства влечение към друг мъж, то е заради факта, че е бил жена в един от „предишните си животи“. Ако една жена изневерява на мъжа си, то вероятно любовникът й е бил неин съпруг в някой друг живот и пр.

Освен че това учение е абсолютна измислица, въпреки някои на пръв поглед привлекателни страни, то е изпълнено с ужасен мрак. Първо, какво всъщност се превъпъщава след смъртта на човека? Очевидно това не е душата, която отъждествяваме с нашето „аз“. Та нали нашето „аз“ се опознава, набира опит, развива талантите си. А тук става така, че целият духовен багаж, който е придобит чрез голям опит и труд се заличава по време на смъртта и човек трябва да се учи от нула в новото си тяло. В момента на превъплъщението неговото съзнание е бял лист хартия. Ако човек страда поради лошата си карма от предишния си живот, той никога няма да може да разбере за какво именно е наказан. Нали нищо не помни. Става така, че той бива наказан за дела извършени в състояние на невменяемост, което е несправедливо и недопустимо в една законодателна система. Освен това, ако всички хора по-рано или по-късно достигнат до една и съща цел, защо е нужно човек да се труди или старае да върши добро? И каква награда се разкрива в нирвана, където няма нито мисъл, нито чувство, нито воля? Теософското учение за прераждането и християнското учение за човека най-остро се сблъскват в разбирането си за личността. Учението за прераждането опразва личността от съдържание. Според него в космическата еволюция има преходно образуване и това не се явява трайно ядро на човешкото същество. В превъплъщенията личността на човека не се запазва. За теософията трайното и запазващото се не е в личността, а в индивидуалността, разбирана очевидно като съвкупност от някакви функции и признаци. Индивидуалността е естествено-биологична категория, образувана в еволюционен процес. От тук следва, че съдбата на човека се определя от космически сили.

Това учение не разрешава проблема с безсмъртието, тъй като не се запазва спомена за предшестващите животи, необходим за личностната цялост. Превъплътеният се оказва друг човек, а може би и не човек, а нещо друго. Теософското светосъзерцание е враждебно на личността и затова враждебно и на човека. Теософският бог е безличен, както е безличен и човека. И божество, и човек, и природа – това са разновидности на абсолюта.

Християнското учение утвърждава точно обратното. Личността е тази, която унаследява вечността. Личността е сътворена от Бога и носи в себе си образа и подобието Божие. Личността не е продукт на космическа еволюция и не подлежи на разлагане или разтваряне в нещо друго. Огромното предимство на християнството пред теософията е именно в това. Според християнското учение човек може постоянно да се усъвършенствува, да влезе в общение с Бога и в някаква степен да се уподоби на Него, но при това той запазва и своята човешка природа. Той не произлиза от нисши форми на космически живот, а е сътворен от един личностен Бог и в това е подобен Нему. Поради това, човек е предназначен за вечен и съзнателен живот.

Учението за прераждането се сблъсква и с християнското учение за изкуплението. Това се вижда ясно от евангелския пример за благоразумния разбойник, който в мига на обръщането си към Христа наследява Небесното Царство (отминавайки индуската карма). Изкуплението извършено от Христа освобождава човека от властта на космическите процеси и от властта на съдбата. То, чрез силата на благодатта дава това, което не може да предложи теософското учение с безкрайните циклични скитания по космическите коридори.

Съвременните разкази за живота след смъртта са ценни с това, че те коренно опровергават окултното учение за прераждането. Действително, във всички случаи регистрирани от лекарите-реаниматори, душата след смъртта продължава да осъзнава себе си в едно с това, което е била в тялото преди смъртта. Ако е искала да се върне в предишния си живот, то това се е случило за да довърши някаква мисия. Срещайки се с душите на умрели роднини, временно умрялата душа ги разпознава като живи личности, а те на свой ред също я разпознават. При всички случаи, душите на умрелите са запазили своето обособено „аз“.

Отричайки запазването на личността, учението за прераждането отрича безсмъртието въобще и прави от човека играчка на слепи космически процеси. То е толкова лъжовно, колкото и песимистично.

Но Христос възкръсна! Чрез Неговата сила и ние ще възкръснем с нашите обновени тела за вечен и съзнателен живот! Нему да бъде вечна слава! Амин.

Библиография

Книги на български език

1. Д-р Морис Ролингс, „Отвъд вратата на смъртта“ – 1992 (Maurise Rawlings, Beyond Death`s Door, TN 1978)
2. Пьотър Калиновски, „Преходът, последната болест, смъртта и после“
3. Кенет Хегин, „До ада и обратно“
4. Архимандрит Серафим (Алексиев), „Беседи за живота след живота“ 2 тома

Книги на английски език

1. Rаymоnd А. Мооdy, МD, Lifе аftеr Lifе, Bаntаm Bооks, NY 1978.
2. Rаymоnd А. Мооdy, МD, Rеflеctiоns оn Lifе аftеr Lifе, Bаntаm Bооks, NY 1978.
3. Rаymоnd А. Мооdy, МD, Тhе Light Bеyоnd, Bаntаm Bооks, NY 1990.
4. Меlvin Моrsе, МD, Clоsеr tо thе Light, Ivy Bооks, NY 1990 (аbоut childrеn whо еxpеriеncеd nеаr-dеаth).
5. Мichаеl Sаbоm, МD, Rеcоllеctiоns оf Dеаth, Hаrpеr & Rоw Publishеrs, NY 1982. (А sеriоus аnd mеthоdicаl invеstigаtiоn).
6. Кеnnеth Ring, PhD Lifе аt Dеаth, QUILL, Nеw Yоrk, 1982.
7. Меlvin Моrsе, МD, Clоsеr tо thе Light Ivy Bооks, publishеd by Bаllаntinе Bооks, 1990 ,“To Hell and Back,“1993.
8. Hiеrоmоnk Sеrаphim Rоsе, Тhе Sоul Аftеr Dеаth, Sаint Hеrmаn оf Аlаskа Brоthеrhооd, Plаtinа, CА., 1980.
9. J. Аnkеnbеrg аnd J. Wеldоn, Тhе Fаcts оn Lifе Аftеr Dеаth, Hаrvеst Hоusе Publishеrs, Еugеnе, Оrеgоn, 1992.
10. Rоbеrt Каstеnbаum, Is Тhеrе Lifе аftеr Dеаth?, Nеw Yоrk, Prеnticе Hаll, 1984.

Книги на руски език

1. Протопресвитер Михаил Помазанский, Православное Догматическое Богословие. Типография Иова Почаевского, Джорданвиль, Нью-Йорк.
2. Архимандрит Пантелеимон, Вечные загробные тайны. Типогр. Иова Почаевского, Джорданвиль, Нью-Йорк, 1968.
3. Доктор П. Калиновский, Переход, Австралия, 1985.
4. К. Икскуль, Невероятное для многих, но истинное происшествие. Типография преп. Иова Почаеского, Джорданвиль, Нью-Йорк, 1959.
5. Монах Митрофан, Как живут наши умершие. Сан Франциско, 1991.

Преводът е направен по Жизнь после смерти, Eпископ Александр (Милеант)

Миссионерский Листок #58
Свято-Троицкая Православная Миссия
Copyright © 2003, Holy Trinity Orthodox Mission
466 Foothill Blvd, Box 397, La Canada, Ca 91011, USА
Редактор: Епископ Александр (Милеант)

ПАСТИРСКИ ГРИЖИ ЗА ДЕЦА И МЛАДИ ХОРА В РИСК В ДРЕВНАТА ЦЪРКВА

ПАСТИРСКИ ГРИЖИ ЗА ДЕЦА И МЛАДИ ХОРА В РИСК В ДРЕВНАТА ЦЪРКВА Иво Янев
Още в първите векове на Християнството, Църквата, по поръчение на Своя Основател Господ Иисус Христос, полага основите на пастирска и благотворителна грижа за бедните, болните и страдащите. Грижата за сираците и болните деца и млади хора е една от основните дейности, наред с богослужението, проповедта и катехизацията в древната Църква. Настоящата статия има за цел да покаже важността на пастирската и социалната грижа от страна на Църквата и нейните духовници за младите хора, които се намират в риск. Данни за такава грижа намираме в учението на св. Отци и Учители на Църквата и в църковната история от този период.
1. Според учението на св. Отци и Учители на Църквата от първите векове
В Древната църква са запазени много на брой текстове, в които са указани примери за грижа за болни деца и лишени от родителски грижи. Според учението на Християнската църква, епископа и презвитера са длъжни да се грижат за такива деца и да ги наставляват и направляват до тяхното пълнолетие. Не случайно едно от най-важните условия за кандидата за епископ или презвитер е да бъде „като баща на сираците”[1]. Епископа се разпорежда и определя как една църковна общност или отделно християнско семейство трябва да се грижи и какво образование да даде на дете без родители. Епископа или презвитера определят също така и каква да бъде грижата и лечението за децата болни от някакво тежко заболяване. Духовникът непрекъснато се грижи за поставените под негова опека деца и млади хора – до пълното им съзряване и възможност за самостоятелен християнски живот[2].
Съченинието „Завет на нашия Господ Иисус Христос” категорично поставя изискването епископа да „обича труда, да обича вдовиците, да обича сираците” (I, 20)[3]. Според изследователи като R. Connolly и M. Gibson, в „Учение на апостолите” цялата 17 глава е посветена на грижата на църковната общност за сираците[4], където, освен всичко друго, се говори и за това, че епископа трябва да се грижи за сираците, да ги настанява в добри християнски семейства, където да им бъде гарантирано добро образование. Това образование обаче се преподава в домашната църква, в самото християнско семейство, а само най-талантливите деца, които се подготвят за пастири и учители, се изпращат в училище.
В „Постановления на св. Апостоли” също намираме указания за грижа за сираците и болните деца. Според този извор епископът трябва правилно и справедливо да „разпределя доброволните приношения на сираци, вдовици, страдащите и на бедните странници” (II, 25)[5]. Грижата на епископа и на Църквата трябва да бъде от осиротяването на детето до неговото пълнолетие, като за момичетата-сираци, епископът или семейство, което го приема, са длъжни да осигурят благочестив и материално осигурен брак. Момчетата-сираци трябва да се научат на някое изкуство или занаят, и след това да бъдат снабдени с инструменти и да се оставят в състояние на възможност сами да печелят за своите нужди, така че те да не бъдат вече в тежест на Църквата (ІV,1-2)[6]. Според изследователи като K. Madigan, C. Osiek и U. Eisen, древните църковни извори от първите векове – „Учение на апостолите” и „Постановления на св. Апостоли” оказват, че грижата за сираци и болни деца също е разделена според пола им. Посочените учени сочат, че дякониси и вдовици са се грижили за момичетата сираци и болни, а момчетата сираци са оставяни на грижата на местния епископ или презвитер[7].
Св. Поликарп, епископ Смирненски (69-156), в посланието си до Филипяни (гл. VІ – „За длъжностите на презвитерите и другите”) също споделя с християните от гр. Филипи, че основната длъжност на презвитера е да посещава болни и да се грижи за вдовици сираци и бедни и никога да не ги изоставя[8].
Друг св. Отец – Св. Игнатий Богоносец, епископ на Антиохия, в посланието си до Смирненци (IX гл.), порицава докетите „че у тях няма грижа за любовта, нито за вдовица, нито за сирак…”[9]. От тези думи можем да извадим заключение, че по негово време в Антиохия вече е имало стройно оформена система за социална грижа на Църквата и нейните епископи и презвитери, за страдащите, бедни, болни и сираци и за всички, които са в беда и са нужда[10].
Един от първите и най-ярки християнски писатели-апологети – Св. Юстин Философ и Мъченик (ок.100/105-ок.165/7), в своята „Първа апология” (глава 88) вменява за задължение на епископа или презвитера и всеки богат християнин грижата за сираци и болни деца: „Заможните и желаещите, всеки по своя воля, да дават каквото искат, и събраното да се пази от предстоятеля, а той да има грижа за сираците и вдовиците, за всички нуждаещи се поради болест или друга причина…”[11]. От този цитат можем да направим извода, че по времето на св. Юстин, епископа и презвитера в една християнска община имат основно задължение да събират волните дарения на всички християни, които имат някакво състояние и възможност да помагат, и после го раздават според нуждите на всеки нуждаещ се.
Бащата на западното богословие – Квинт Септимий Флоренс Тертулиан (160-220) в своята „Апология за защита на християните против езичниците” (написана ок. 217 г.) е посветил част от тридесет и девета глава (ст. 5 и 6) на социалната дейност на църковните общности от негово време. В нея той пише: „Всеки внася скромната си лепта… Това е един вид залог за благочеститето. Той [този залог на благочестието-скромната лепта – б.м.], естествено, се харчи…. за храна и за погребения на бедните, за момчета и момичета, останали без имот и родители…”[12]
24-то правило от „Църковни постановления” на св. Иполит, папа Римски (170-235), категорично указва като основно задължение на епископа (а от там на призвитерите и въобще на духовниците) да посещава болни и сираци и да се грижи за тях доколкото има възможност[13].
Един от отците на Църквата от трети век – Св. Киприян, епископ Картагенски (+ 2 октомври 258), в своя трактат „Свидетелства против юдеите”, дава за пример думите на св. пророк Исаия за грижа за сираци „…научете се да правите добро, търсете правда, избавяйте угнетен, защищавайте сирак….” (Ис. 1:17), като пример за грижа от страна на християните от негово време за всички нуждаещи се, болни, сираци и вдовици[14]. Особено важно е да се посочи, че в 77-то си писмо, отправено до Магнум, св. Киприян говори подробно за особената пастирска грижа от страна на свещеника и християните за бедните и сираците и за задължението им да стоят до леглото на болните[15].
Според св. Августин, епископ Ипонски[16] (354 – 430), и по негово време, едно от най-важните задължения на епископа и презвитера, е да защитава сираци и да се грижи за тях. Според св. Августин сираците и нуждаещите се и болни деца не трябва да бъдат потиснати от чужди и непознати след смъртта на родителите си, а да живеят благочестив и спокоен живот, закриляни от християнската община. Също така, в посланията си под № 252-255, св. Августин говори: „Вашето благочестие знае, с какво внимание Църквата и епископите трябва да вземат мерки за защита на всички хора, но най-вече на деца сираци”[17].
2. Според църковната история
Основен пример за грижата на Църквата за сираци и болни деца, е милосърдната и състрадателна дейност във Византийската държава. Според видния византинист Г. Острогорский, влияние върху грижата за болните и страдащите оказва както византийската културна и обществена парадигма, в която са свързани християнството и елинистическия и филантропен хуманизъм, така и римската грижа за всички граждани на държавата[18].
Държавата, Църквата и различни богати граждани на Византия създават голям брой болници и заведения за грижи за болни и изоставени деца. Тези институции са наречени: домове за болни деца (nosocomium); за изоставени деца, които имат родители (brephotrophium), и за деца без родители (orphanotrophium). Изследователите на Византийската държава и Църква изчисляват, че в периода 325-843 г. в Константинопол съществуват 164 благотворителни институции[19]. Тези социални институти проявяват солидна милосърдна дейност и подпомагат нуждаещите се граждани на Константинопол.
Във Византия са известни основно два вида учреждения за грижа за сираци и болни деца, такива под ръководството и опеката на епископи и презвитери, и благотворителни институции в манастири[20].
2.1. Благотворителни институции под ръководството на епископи и презвитери
В историята на Византийската империя са известни редица случаи на грижа за нуждаещи се млади хора, от страна на епископи и презвитери.
Един от най-показателните примери за грижа за деца и млади хора без родители е сиропиталището на св. Зотик Сиропитател. Най-ранните сведения за св. Зотик се отнасят към 472 г. – запазено е разпореждането на византийския имрепатор Лъв І (управлявал 457-474) за обдаряване с особенни права и привилегии на благотворителни учреждения в Константинопол, между които се споменава и сиропиталището на св. Зотик[21]. Според известния византинист Т. Miller, най-точните сведения за живота и благотворителната дейност на св. Зотик са дошли до нас посредством „Похвално слово” на Константин Акрополит (запазено в препис от ХІV век), което възхожда към загубено житие от ХІ век.[22] Според това житие, св. Зотик е от знатен константинополски род, възпитан със завидно за времето си светско образование. Когато започва епидемия от проказа в Константинопол, император Константин Велики, за да предпази новата си столица, решава всички болни да бъдат изхвърлени в морето. Св. Зотик откупува болните от палачите и организира болница за тях. Има запазени данни, че няколко години по-късно св. Зотик[23] построява и сиропиталище за бездомните и болните деца на Константинопол. Това сиропиталище просъществува до падането на Константинопол под турска власт през 1453 г.[24] Запазени са също така сведения, че през 571-572 г. император Юстин II (управлявал 565-574) издига в сиропиталището и храм посветен на св. св. апостоли Петър и Павел, за да има къде да черпят духовни сили, намиращите се в тежко положение деца без родители в дома[25].
Св. Григорий Назиански (326/330-389/390), като Константинополски архиепископ и по-късно завеждащ вдовстващата епископска катедра на гр. Назианс, също така развива солидна благотворителна дейност насочена към сираците и болните млади хора в своята църковна област. Освен това св. Григорий възприема примера на благотворителната дейност на св. Василий Велики, като най-подходящ при грижата за болните и страдащите деца и сираците в православната Църква от негово време[26].
Най-известна в целия християнски свят е благотворителната дейност на св. Василий Великиархиепископ на Кесария Кападокийска. Запазени са данни, че в 370 г. св. Василий Велики създава училище и болница с приют в Кесария Кападокийска, в които се полагат грижи за сираци (изключително момчета), като тук те получават солидно образование и подготовка за бъдещото си пастирско служение. Св. Василий създава специални правила, по които се управляват тези учреждения[27]. Не трябва да забравяме и учредената от св. Василий „Василиада”, известна като най-голямото и добре уредено социално учреждение, или по-скоро формация от учреждения, където се полагат грижи за всички нуждаещи се в това число за сираци и болни деца[28]. Изследователи като P. Horden и A. Crislip, предполагат, че по образеца на болницата и училището на св. Василий Велики, се построяват и редица такива учреждения в Константинопол и в централните градове на империята[29]. От кореспонденцията на св. Василий Велики, особено от неговото 37 писмо[30], става ясно особено важното значение за този св. отец на грижата за сираците по време на архипастирското му служение в Кесария Кападокийска. Тук св. Василий изисква от пастира и от всеки благочестив християнин да полага грижи за болните и страдащите деца, защото те имат нужда от подкрепата на Църквата и нейните верни и всяка помощ ще подкрепи страдащите млади хора и ще укрепи освен физическото им състояние, а също и особено много ще им даде духовни и благодатни сили в тежкия им живот[31]. (330-379),
Великият учител на Църквата и виден омилет – св. Йоан Златоуст (347/350 – 407 г.), по време на служението си като презвитер в Антиохия, създава редица учреждения за грижа на бедни, бездомни и болни. По-късно, като Константинополски архиепископ, вече натрупал богат опит в милосърдната дейност на Църквата, възражда грижата за сираците, болните и вдовиците в диоцеза на Константинополската патриаршия и особенно в самата столица Константинопол. Най-известна е създадената от него болница в Константинопол, в която могло да се лекуват всички нуждаещи се и особено сираци и тежко болни деца[32]. В своите слова, св. Йоан Златоуст, многократно призовава за грижа към сираците, болните и нуждаещите се от страна на тези, които могат да отделят от своите средства. Осъжда богатите за ламтежа им за все по-голямо богатство, за сметка на грижите за сираците и вдовиците[33].
Един от най-известните с грижата си за стари, болни и сираци на Изток, е св. Сампсон Страноприимец (†505 г.). Св. Сампсон като млад лекар, изцерява бъдещия император Юстиниян I (527-565 г.) от тежка болест. За благодарност, по молба на св. Сампсон, богатия аристократ Юстиниан (макар и със селски произход, Юстиниян е осиновен от богатия си чичо), по-късно и като византийски император, построява редица социални учреждения в Константинопол, които, според видния византолог Дьо Канж (1610-1688), са на брой тридесет и пет[34]. В 153-та новела (от 541 г.) на император Юстиниян намираме макар и кратки указания за особената грижа за бебета сираци и болни малки деца от страна на Византийската държава и Църква. По негово време на Църквата са вменени конкретни задължения за откриването, подръжката и управлението на учреждения за бедни, сираци, създаването на болници и др. За сметка на тези грижи държавата освободила Църквата от всички данъци църковните производства[35].
В житието на св. Андрей, еп. Критски († около 720 г.), намираме информация, че по време на пребиваването си в Константинопол, като дякон в патриаршеския катедрален храм „Св. София” и по нареждане на император Юстиниян II, е бил назначен за Орфанотроф, т. е. има задачата да се грижи именно за сиропиталищата (орфанотрофиумите) в столицата, и тази грижа, според самия него, отнемала доста от времето му, от което можем да преценим и размера на църковната благотворителност в Константинопол от негово време[36].
Длъжността на ръководителите на сиропиталища е била подчинена пряко на императора и се наричала служба на Орфанотрофа – началник на благотворителността. Орфанотрофа се грижел за сираците в Константинопол и за доведените такива от другите предели на империята, като грижата се изразявала в редовно получаване на храна, облекло, осигурен подслон и образование. Много от децата-сираци, след завършването на образованието и достигане на пълнолетие постъпвали в армията, на служба в императорската администрация или на служение към Константинополската църква. Част от тези млади хора без родители са съставяли свитата на „безсмъртните”, които придружавали императора и били неговата, преданна до смърт, лична охрана[37].
Известен със своята благотворителна и милосърдна дейност в православния Изток е още и Константинополския патриарх Тарасий (730-806 г.), познат и със аскетически си живот. Св. Тарасий е от знатен и богат род. Получава завидно образование и още от млади години е назначен на висока гражданска длъжност. Въпреки това продава цялото си имущество и го раздава за благотворителни цели за издръжката на болни, сираци и вдовици. През време на патриаршеското си управление св. Тарасий се грижел за старци, сираци, болни и бездомни. Имаме запазени данни, че на всеки празник Възкресение Христово патриарх Тарасий устройвал за нуждаещите се празнична трапеза, на която сам прислужвал[38].
От времето на константинополския патриарх Николай Мистик (патриарх през 901-907 и 912-925) също са запазени данни за грижата за деца сираци и болни от страна на подопечните му епископи и презвитери. Има сведения, че ръкоположените от патриарх Николай двама братя – Петър-епископ на Аргос (Пелопонес) и Павел-епископ на Коринт, извършват сериозна благотворителна дейност в епархиите си. Двамата епископи създават в Аргос училище за сираци, пострадали от нападения на пирати. В това училище, децата получавали, освен грижа за физическото им съществуване, и завидно за времето си образование като били готвени за пастири и учители на Църквата, а също и за редица граждански длъжности във византийската държава[39].
В историческите извори на Православната църква са запазени сведения и за училището за сираци и болни деца и млади хора на Йоан Апокавк (1199-1232), епископ на Навпакт[40]. Дейността на училището е известна основно от кореспонденцията на епископ Йоан и особено от писмото му, адресирано до неговия близък приятел – епископа на Дирахиум[41]. В него епископ Йоан благодари на Бога за възможността да се грижи за толкова много сираци и болни деца и млади хора, да ги обучава и възпитава в християнството. В това писмо епископ Йоан също така дава подробни сведения за вида образование, което се дава в това училище. Децата се учат да четат и пишат, учат гръцка граматика, да пеят псалми, да бъдат подготвяни за учители и свещеници на Христовата Църква[42].
Друг виден архиерей, известен с благотворителнността си, е константинополския патриарх Герман II (патриарх – 1222-1240). Той полага лични пастирски грижи за сираците и болните в столицата и покрайнините й. Според патриарх Герман, грижата за бедните е много по-ценна от златото и всеки презвитер или епископ или обикновен християнин е длъжен, до колкото може, да полага грижата си за тях, за тяхното физическо съществуване, за духовното им състояние и да получат добро образование[43].
2.2. Благотворителни институции в манастири
В пределите на Византия се е осъществявала голяма душепастирска и социална дейност в редица манастири, където са съществували сиропиталища, болници и училища за сираци. Известна е например грижата за болни и сираци от монасите в Кападокийските манастири по времето и след св. Василий Велики. В редица египетски манастири освен гостоприемство за поклонниците се извършва и медицинска грижа и доста добро за времето си лечение.
Основателят на монашеския общежитиен живот – св. Пахомий Велики (ок. 290/5 – 346/8), освен своите слова за благочестив монашески живот в Христа, оставя на своите следовници повеля за грижа за болни и сираци[44]. В „Устава на Тавенисийските манастири” (съставен от запазените правила на св. Пахомий Велики и неговите следовници), виждаме, че грижата за децата сираци се поставя на важно място в живота на манастира. Тук децата се възпитават в Христовата вяра и живот в Христос. Децата живеят вътре в манастира, но в отделна сграда или помещения. Те имат съответните надзорник, учители и настойници, които се грижат за тяхното възпитание. Децата се учат на писане и четене и някакъв занаят. Участват в молитвите, определени от богослужебния устав на манастира, спазват постите и правилата за причастяване и за разлика от монасите се хранят два пъти на ден[45].
В съставения от св. Василий Велики, монашески устав, се отделя внимание и на живеещите в манастирите деца. За разлика от Устава на св. Пахомий, Устава на св. Василий Велики указва, че в манастира могат да живеят само деца, които са предназначени и имат желание за монашески живот. Предполага се, че една част от децата, които живеят по това време в манастирите на Кесаро-Кападокийската епархия са сираци. Св. Василий Велики изисква от монасите, добре да се грижат за децата, да ги възпитават добре, и образоват в необходимо им знание, да не забравят да ги учат на молитва и редовно четене на Свещ. Писание, а също и на някой полезен за тях занаят[46].
В църковната история са запазени данни, че император Юстиниан I (483-565) и съпругата му Теодора (520-548) подпомагат дейността на манастира „Св. Екатерина” в Синай, където се полагат грижи за сираци, болни, слепи и други нуждаещи се хора[47]. Манастира е бил известен с благотворителната си дейност из цялата област на Синай и е приемал под своя покрив всеки нуждаещ се и всеки пострадал поради лошите пустинни условия в околностите на манастира. Предполага се, че е съществувало и особена грижа за сираци, които с настъпването на пълнолетието си са ставали монаси в манастира[48].
Бележития св. Симеон Нови Богослов (ок. 949-ок. 1020/1022 г.), като игумен на намиращия се до Константинопол манастир на св. Мамант (+275 г.), за няколко години превръща оботелта в център на благотворителността на Изток. Негови приемници в ръководството на манастира на св. Мамант през XII в. са Георги Кападокиец и Атанасий Филантроп. През 1158 г. те създават нов манастирски устав, в чиято 34 глава в подробности се говори за лечението на монаси и на нуждаещи се бедни, болни и сираци[49].
3. Благотворителни учреждения за грижа за болни деца и сираци в западната Църква
На Запад Църквата също полага редица грижи за сираци и болни деца. В този период са известни грижите на епископите на Рим за болните, сираци и нуждаещи се. Папа Григорий I (509-604) създава редица градски и църковни институции за грижата за бедстващи, поради различни причини, жители и гости на Рим, сред които и за много сираци и болни деца, за които се полагали добри грижи и се образовали в основни познания и се обучавали на някой занаят[50].
В сборника с официални документи на Римския понтификат – „Liber Diurnus Romanorum Pontificum” са запазени препоръките и данни за благотворителната дейност на папа Сергий I (687-701). Той препоръчва да се уредят подходящи домове за сираци и болни, освен това според него Църквата и епископът трябва да се грижат и за образованието на тези свои деца, като нарича тази дейност с често употребявания впоследствие на Запад термин „служение за малките деца”[51].
Известни са и грижите по учредяване на хорове и институти за обучаване на църковни певци и хористи на Запад, в които много често са включвани и момчета сираци. Такава дейност са извършвали папа Йоан VIII (827-882), св. Павлин (353-431), епископ на гр. Нола[52], Павел[53] (725/730–797/799), дякон от гр. Варнефрид (Ломбардия), а също и в Англия – Беда Достопочтенни[54] (672-735) – самият той сирак и заради това полага особено усърдни грижи за сираци и болни деца[55].
Първата институция на Запад за закрила на сираци и болни деца и млади хора, в съвременния смисъл на този термин, е създадена в VI век в Трир (тогава във Франкската империя). Тя е под опеката и ръководството на епископа на Трир. Тук местните свещеници и монаси са се грижили за сираци и болни юноши. Осигурявали са им покрив, прехрана, дрехи, минимум образование. Голяма част от децата в този дом са готвени за клирици и монаси в диоцеза на Трирската епархия. Под влияние на дома в Трир, през 787 г. е създадена и първата болница за изоставени и болни деца и млади хора в Милано. Този пример е последван в Монпелие през 1070 г., в Айнбек през 1200 г., във Флоренция през 1317 г., в Нюрнберг през 1331 г., в Париж през 1362 г., във Венеция през 1380 г. и в Лондон през 1687 г.[56]
***
От по-горе изложените факти и примери от учението на св. Отци и Учители на Църквата и от църковната история, можем да заключим изключително важното положение на социалната-милосърдната и благотворителната пастирска дейност на Църквата и нейните духовници. Св. Отци в своите произведения наблягат на факта, че грижата за деца и млади хора в нужда или както е прието да се нарича днес – деца и млади хора в риск, е от първостепенна важност заради тяхната лесна ранимост. Някои православни свещенослужители днес твърдят, че социалната мисия на Православната църква в България е второстепенна и че заради липса на финансови средства тази мисия не може да бъде изпълнявана, а също и че тази мисия не се включва в душепастирските задължения на свещенството у нас. От изброените свидетелства на св. Отци и от църковната история обаче виждаме, че Църквата от дълбока древност до наши дни винаги е проявявала и проявява грижа за тези най-малките, независимо от гоненията, нападенията на различните ереси и секти, болести и притеснения. Под опеката на епископа или презвитера, а също и в много манастири и хорови институции тези млади хора в нужда са намирали така необходимата им духовна и материална подкрепа. Запазените сведения сочат, че едно от основните пастирски задължения на епископа и свещеника е да проявява духовни или материални грижи за всеки един нуждаещ се в епархията (енорията) им. Наред със създаваните институции за грижа над сираците и болните млади хора, свещенослужителят никога не забравял и грижата за най-важното в човека – неговата душа и нейното спасение. Освен това младите хора получавали завидно образование и се обучавали в практикуването на някое полезно за тях занятие, за да имат възможност при настъпване на тяхното пълнолетие да живеят нормален и самостоятелен живот. В поместните православни църкви и в Римокатолическата църква тази грижа и сега се проявява с пълна сила. Мисля, че е време и нашата Българска православна църква и нейните пастири да организират своята духовна и материална грижа за децата и младите хора в риск по примера на древната Христова Църква като черпят от нейната история сили и пример за своята така належаща социална и душепастирска дейност.

[1] Horn, Cornelia, John Martens. Let the Little children children come to me: childhood and children in early Christianity. Washington, 2009, p. 163; а също и Hall, C Worshiping with the Church Fathers. Downers grove, 2009, p. 250.
[2] Cf. Ibidem, p. 163.
[3] The Testament of Our Lord. Edinburgh, 1902, p.64 .
[4] Сf. Connolly, Richard. Didascalia Apostolorum. Oxford, 1929, рр. XVII, 1-4; Gibson, Margaret. The Didascalia Apostolorum in English. Cambridge, 2011, p. 80.
[5] Constitutions of the Holy Apostles. Book II. // Roberts, Alexander. (ed). Ante-Nicene Fathers. Vol. 1. Peabody, Massachusets, 1995, p. 409.
[6] Сf. Constitutions of the Holy Apostles. Book IV. // Roberts, Al. (ed). Ante-Nicene Fathers. Vol. VII, New York, 2007, p. 433.
[7] Сf. Madigan, Kevin, Carolyn Osiek. Ordained women in the early church: a documentary history. Baltimore, 2005, p. 113; Eisen, Ute. Women office holders in early Christianity: epigraphical and literary studies. Collegeville, Minnesota, 2000, p. 151.
[8] Сf. Polikarp. Epistle of Phillipians. // Roberts, Al. (ed). Ante-Nicene Fathers. Vol. I Peabody, Massachusets, 1995, p. 34. За социалните възгледи на св. Поликарп смирненски виж също и: McKinion, Steven. Life and practice in the early church: a documentary reader.New York, 2001, p. 159; Johnson, Lawrence. Worship in the Early Church, Volume One: An Anthology of Historical Sources. Vol. 1, Collegeville, Minnesota, 2009, p. 63.
[9] Ignatius. Epistle to the Smyrneans. // Roberts, Al. (ed). Ante-Nicene Fathers. Vol. 1., p. 90.
[10] Срв. Стефанов, Стефан. Социалната мисия на Българската православна църква. Шумен, 2008, с. 54.
[11] Justin Martyr. The Firs Apology. // Roberts, Al. (ed). Ante-Nicene Fathers. Vol. 1, p.186.
[12] Тертулиан. Апология на християнството. // Бояджиев, Цочо, Георги Каприев (съст.) Средновековни философи. Ч. 1. С., 1994, с. 62-63.
[13] Срв. Hippolytus. Canons. // Ante-Nicene Fathers. Vol. 1, p. 258.
[14] Сf. Сyprian of Carthage. The Epistles. //Roberts, Al. (ed). Ante-Nicene Fathers. Vol. V. New York, 2007,p. 514-515.
[15] Ibid., p. 397.
[16] За грижата на св. Августин за болните вж. по-подробно Yong, Amos. Theology and DownSyndrom. Waco, Texas, 2007., p. 30-32.
[17] Сf. Catholic Encyclopedia. // http://www.newadvent.org/cathen/11322b.htm [електронен ресурс-12.2011]
[18] Сf. Ostrogorsky, George. History of the Byzantine state. Oxford, 1956, p. 602.
[19] Сf. Miller, Theodor. Charitable institutions. // Jeffreys, E. et. al. (ed.). Oxford Handbook of Byzantine Studies. Oxford University Press. Oxford, 2008., р. 622.
[20] Сf. Miller T. The Orphans of Byzantium…, p. 176.
[21] Ibid. p. 52.
[22] Сf. Miller, Theodor. The Legend of Saint Zotikos according to Constantine Akropolites // Analecta Bollandiana. Brussels, 1994. Vol. 112. 1994, p. 339.
[23] Повече за св. Зотик вж. Bury John. The Imperial Administrative System in the 9th Century. London, 1911. р. 103-104; Aubineau Michel. Zoticos de Constantinople, nourricier des pauvres et serviteur des lépreux // Analecta Bollandiana. Brussels, 1975. Vol. 93. p. 67-108; Miller Theodor. The Legend of Saint Zotikos according to Constantine Akropolites. p. 339-376.
[24] Сf. Miller T. The Orphans of Byzantium., p. 181.
[25] Срв. Иванов, свящ. Иван. Монастырская благотворительность в Константинополе. – In: http://www.konst-elena.ru/podvore/iv-lintulovskie-chteniya/monastyrskaya-blagotvoritelnost-v-konstantinopole.html [електронен ресурс-12.2011]
[26] Сf. Crislip, A. T. Op. cit. p. 107.
[27] За правилата за управление на това училище вж. по-подробно в Miller T. The Orphans of Byzantium…, p.116-120.
[28] Срв. Horden, Peregrine. The Earliest Hospitals in Byzantium,Western Europe, and Islam. //Journal of Interdisciplinary History, xxxv:3 (Winter, 2005), p.364; Crislip, Andrew. From monastery to hospital: Christian monasticism and the transformation of Health Care in Late Antiquity. Ann Arbor, Michigan, 2005, p. 104.
[29] Ibid., p. 119.
[30] Сf. Horn, C., J. Martens. Op. cit., р. 165.
[31] Ibid. За служението сред сираците и другите нуждаещи се на св. Василий Велики Вж. По-подробно Τανανακη, Νικολετα. Η Φιλανθροπια στη ζοη και στη διδασκαλια του Μεγαλου Βασιλειου. Θεσσαλονικη, 2008. и Horden, P. Op. cit., p. 364-365
[32] Сf. Larchet, Jean-Claude. The Theology of Illness. New York, 2002, p. 107.
[33] Срв. Св. Иоанн Златоуст. Сравнение власти, богатства и преимуществ царских с истинным христианским любомудрием монашеской жизни. // Творения. Т. 1, Кн. 1, СПб., 1898, с. 124-129; О Лазаре. Слово VI. // Творения. Т. 1, Кн. 2, СПб., 1898, с. 838-848; О покаянии. Беседа VII. //Творения. Т. 2, Кн 1 СПб., 1898, с. 378-387 и др. Виж също и Попов, Иван. Учение св. Иоанна Златоуста о воспитании детей. // Христианское чтение. СПб., 1897. № 11, с. 339-354
[34] Сf. Horden, P. Op. cit. p. 379.
[35] Срв. Омарчевски, Александър. Религиозната политика на император Юстиниан I (527-565). ГСУ-БФ. Т. 6, С., 2008, с. 164-165.
[36] Сf. Miller T. The Orphans of Byzantium…, p. 179.
[37] Бакалов, Георги. Византия. Лекционен курс. С., 2006, с. 396.
[38] Срв. Иванов, свящ. Иван. Монастырская благотворительность в Константинополе. – In: http://www.konst-elena.ru/podvore/iv-lintulovskie-chteniya/monastyrskaya-blagotvoritelnost-v-konstantinopole.html [електронен ресурс-12.2011]
[39] Сf. Miller T. The Orphans of Byzantium., p. 121-122.
[40] Град Навпакт се намира в югозападните части на днешна Гърция
[41] Днес град Дуръс в Албания.
[42] Сf. Miller T. The Orphans of Byzantium., p. 123-124.
[43] Сf. Angold, Michael. Church and society in Byzantium under the Comneni 1081-1261. Cambridge, 2000, p. 452.
[44] Сf. Crislip, A. T. Op. cit.. p. 106-107.
[45] Срв. Св. Теофан Затворник. Древни монашески устави. Св. Гора-Атон, 2002, с. 161-163.
[46] Пак там, с., 529-532.
[47] Сf. Hatlie, Peter. The monks and monasteries of Constantinople, ca. 350-850. Cambridge, 2007. p. 46.
[48] Ibid.
[49] Срв. Иванов, свящ. И. Монастырская благотворительность в Константинополе. – In: http://www.konst-elena.ru/podvore/iv-lintulovskie-chteniya/monastyrskaya-blagotvoritelnost-v-konstantinopole.html [електронен ресурс- 12.2011]
[50] Сf. Crislip, A. T. Op. cit. p. 215
[51] Cf. Ibid., р. 214-215; виж също и Ekonomou, Аndrew. Byzantine Rome and the Greek Popes: Eastern influences on Rome and the papacy from Gregory the Great to Zacharias, A.D. 590–752. Lanham-Plymouth , 2007, р. 222-224.
[52] Град Нола се намирал в Кампания, южната част на Италия. Свети Павлин бил епископ на гр. Нола от 409 до 431 г. Паметта му се чества на 23 януари. Виж по-подробно: Св. Павлин, епископ Ноленски. Аскетически писма., 2006, с. 15-19.
[53] Известен като историка на Ломбардия.
[54] Сf. Dyer, Joseph. The Boy Singers of the Roman schola Cantorum. // Rice, Eric. (ed.) Young choristers, 650-1700. Woodbridge, 2008, p. 32.
[55] Seller, A. Life of Bede. // Bede’s Eclesistical History of England. London, 1907, p. 11.
[56] Meyers Konversations-Lexikon. 6 Band. Leipzig und Wien, 1892, S. 269

Аборт или живот за неродените деца

Реч на Сара Смит изнесна на конференцита „Конгрес за живота“
Рим, 24 април 1996 г.

Image„Казвам се Сара Смит и искам да ви благодаря, Ваше Вископреосвещенство и на всички вас „Легионери на Христос“ за това, че ни позволихте да сме тук с вас днес.

Аз не знаех нищо за аборта до 12-годишна възраст. Израснах с чувство, че съм същата, като приятелите ми, с изключение на това, че бях претърпяла много операции и имах някои физически увреждания.

Единствената разлика беше, че имах чувството, че нещо липсва. Никога не се чувствах цяла. Имах тежка депресия и на 12-годишна възраст бях развила анорексия в сериозен стадий. Тогава майка ми реши, че е време да ми каже истината.

Тя седна до мен, взе ръката ми, погледна ме в очите и каза: „Сара ти си близнак. Аз абортирах твоя брат и се опитах да абортирам и теб. Моля те, знай, че аз не осъзнавах какво върша и се моля някой ден да можеш да ми простиш. Обичам те и искам да знаеш, че ти се желана част от нашето семейство“.

В този момент аз разбрах какво ми е липсвало, разбрах, че съм усещала нещо, което не съм можела да разбера. Почувствах огромната болка от това да знам, че би трябвало да съм мъртва. Днес стоя тук и с болка осъзнавам, че това е възможно, само защото моят брак близнак е поел скалпела вместо мен. За това днес стоя тук пред вас и в негова памет, стоя като негово лице.

В нашата битка за живот ни засипват със статистика. Само в САЩ на година се убиват 32 млн. бебета. Всяко едно от тях е имало лице, живот и Създател, който го е обичал и създал по свой образ и подобие. Когато ме гледате днес, вие виждате, че аз не съм по-различна от вас. И въпреки това, аз съм тук днес, като представител на мъртвите – представител на невинните, които и днес могат да загубят живота си. Кой ще каже нещо от тяхно име?

Думите на Христос са ясни: „И най-малкото, което сте направили за моите братя, сте го направили за мен.“ Ние трябва да се грижим за малките така, както бихме се грижили за самия Христос. Да обърнем гръб и да кажем „Това не е мой проблем“ е същото, като да обърнем гръб на самия Христос.

Много хора, след като чуят моята история, ме питат как съм се чувствала или на какво мога да оприлича това чувство. Мога да сравня моя живот, може би, с чувството на един невинен евреин, който карат да върви гол по улица в Германия пред много хора и принуден да влезе в една стая, от която знае, че никога няма да излезе. В моя случай, за съжаление, хората, които ме водят към тази стая са майка ми и баща ми. Обаче хората, които стоят на тротоара и гледат са хора като вас! И аз ви питам ще кажете ли нещо или тихо ще гледате как един човек, който има нужда от вашата помощ, бива отведен на смърт?

Аз отдавна съм простила на родителите си, тъй като знам думите, които Исус е казал, облян с кръв на кръста: „Прости им Отче, защото те не знаят какво вършат“. Неговите думи се отнасят и за греха на аборта. Повечето хора, които се въвличат в греха на аборта, не знаят какво правят. Така е било и с родителите ми.

Много жени, които държат на правото да абортират, казват: „Това е моето тяло, това е моят избор“. Нека да изясним едно нещо обаче – този избор на моята майка, за мен е бил смъртна присъда! При аборта изобщо не става въпрос само за тялото на жената. Става въпрос за плътта и кръвта и на едно отделно същество, точно като мен.

Медиците казват – това било само тъкан. Ако сте учили биология, би трябвало да знаете. Преди една жена дори да разбере, че е бременна, сърцето на детето й вече бие от около 20 дни. Покажете ми една купчина тъкан или тумор, който трябва да бъде изрязан с биещо сърце. Покажете ми един бъбрек или черен дроб, които си имат собствена кръвна група! Това дете си има всичко от първия ден. Нужни са му само време, кислород и храна.

Още един удивителен факт – в медицинските журнали вече пише, че плодът може да чувства болка от 8-ма гестационна седмица. В САЩ повечето аборти се извършват между 10 и 12-та седмица, когато детето вече може да почувства цялата процедура. Така, че не ми казвайте, че абортът е една проста процедура, която изхвърля парче тъкан и не наранява никой. Аз съм била там! Аз съм била на по-малко от инч разстояние от невинния ми брат, чието тяло е било разкъсано и той е усетил това! Ние сме били в третия триместър – 14-18 седмица. Там е трябвало да свърши моя живот!

И въпреки това, аз съм оцеляла и днес стоя пред вас, за да ви кажа, от името на онези, които нямат глас, че ако вие останете безмълвни, само в моята държава един човек, същия като вас и мен, ще продължи да умира на всеки 20 секунди. Исус иска от нас да говорим вместо онези, които не могат да го направят. Имаме благословията на Негово Светейшество Папата, с който имах привилегията да се запозная преди няколко часа.

Когато му разказах историята си, той ме погледна с поглед, който казваше „Говори! Разпространявай истината!“ Той ме целуна и ми даде благословията си да говоря за живота. И това той казва на всеки от нас с благословията си. Разпространявайте Евангелието – учението за живота.

Кой е най-големият дар в живота? Когато Исус е разтворил ръцете си и казал „Давам ви тялото си.“ Представете си, ако Исус е мислел за себе си и не е поискал да дари живота си на вас и на мен. Къде щяхме да сме днес? Щяхме да сме едно нищо. Дарът на майката, която отстъпва тялото си за 9 месеца, е най-прекрасният дар на света. Трябва да се борим, за да го запазим.

Днес стоя тук и знам, че брат ми е мой ангел пазител и е с мен винаги. И знам, че животът ми е дар. И искам да ви го дам обратно на вас, хората, на църквата, като символ на силата на Божието изкупление, Неговия живот и истина. Ние с вас и църквата представляваме живота, и заедно ще отстояваме този живот в един раздиран от болка, умиращ свят. Ще говорим за истината за живота и никога няма да мълчим!

Обичам ви и Бог да ви благослови!

превод: Ваня Славчева

Има страх,че сенчестите лобита ще наддават за бъдещият ни патриарх.

Има страх, че сенчести лобита ще наддават за бъдещия ни патриарх

Калин Янакиев

Калин Янакиев е роден през 1956 г. в София. Професор доктор по философия, преподавател в Софийския университет “Свети Климент Охридски”. Автор е на множество книги, по-голямата част от които са посветени на християнската духовност. В края на 90-те години бе член на комисията за въвеждане на обучение по религия в училищата към просветното министерство. Член е на Националното ръководство на ДСБ.

– Проф. Янакиев, в навечерието на Рождество Христово Църквата стана обект на обществен гняв по няколко направления. Сама ли си го направи тя, или хората не я разбраха?

– Църквата не се състои от нейните митрополити. Това масово отъждествяване е дълбоко невярно. Тя се състои от своя епископат, своето свещенство, своите миряни. В този смисъл тя не е предизвикала никакъв скандал.

Недоразумения създадоха неколцина митрополити и една от комисиите на Светия синод, която се произнесе по определени биоетически теми. Това провокира общественото мнение.

– Първият скандал се оформи около внезапното нежелание на владиците да бъдат отворени досиетата им, когато дойде техният ред. Трябва ли това да се случи според вас?

– То ще се случи при всички положения по силата на приетия закон. А дали е правилно и морално – да, разбира се. Няма как публични фигури, които и до ден днешен олицетворяват свещената власт в тази Църква, да запазят в тайна своята зависимост от комунистическите тайни служби. Тъй като тази зависимост би могла да играе роля и до днес.

– Как си обяснявате тогава закъснялата им съпротива?

– Съвсем естествена реакция на хора, които се чувстват заплашени от огласяване на подобна връзка. Но е важно да се знае, че казусът с Църквата е по-особен. Тя умее да прощава, има вътрешни механизми за това. Така че притеснението на висшите архиереи е пресилено.

При всички положения хората ще искат да знаят какво точно са правили свързаните с ДС митрополити и епископи. Никой не си прави илюзии, че по онова време можеше да се стане епископ без взаимоотношения с репресивните органи на държавната власт. Ще трябва да се види кои просто са се подписали, за да бъдат ръкоположени. И кои са извършили и уронващи престижа на Църквата дейности и са обслужвали тази репресивна власт.

– Сериозен ли е аргументът, че държавата не издържа БПЦ и затова законът за досиетата не може механично да включва й висшия й клир?

– Не. Законът предвижда да се огласят тези връзки на публични личности. Независимо дали са държавни чиновници, или представляват вероизповедание. Да, Църквата е отделена от държавата. Но тези хора са публични личности пар екселанс.

– А не е ли основателно притеснението, че тези разкрития ще причинят морален трус в доверието към Църквата изобщо?

– Епископите би трябвало да знаят най-добре, че в самото Евангелие е казано – няма нищо тайно, което да не стане явно. Моралния срив ще преживеят тези, които дълбоко морално са съгрешили. Те трябва да минат през горнилото на покаянието.

Не е добре да се пази фалшив и привиден образ на такава институция като БПЦ. За нея не е добре.

– Излиза, че съпротивата е твърде човешка и плашлива. Подхожда ли това на висши духовници?

– Съгласен съм с определенията. Такава е. Не е достойна църковна позиция.

– Така ли стоят нещата и с позицията на Светия синод срещу процедурите ин витро и заместващото майчинство?

– Това е съвършено друг казус. Църквата има право и свещено задължение да се изказва за определени възможности, създавани и развивани от съвременната наука, които влизат в противоречие с божествените закони на човешката природа. Тя има велико преимущество, че, за разлика от партиите, не я избират. И не е нужно да проявява крива дипломация към обществото.

БПЦ се изказа по законопроекта, предвиждащ узаконяване на т. нар. заместващо майчинство, по-известно като сурогатно. Както католическата, така и православната църква са против това. Затова нашата Църква огласи една общохристиянска позиция.

По някакво недоразумение към този актуален въпрос бе добавено и отношение към ин витро процедурите. При това гарнирано с дълбоко некомпетентни от гледна точка на медицината разсъждения.

Само че това недоразумение бе коригирано веднага в лицето на митрополит Гавриил, който дори поиска прошка за случилото се и напълно оттегли текста за ин витро процедурите.

Аз като православен християнин стоя зад позицията на Църквата против узаконяването на сурогатното майчинство.

– Защо?

– Споделям личното си мнение. Първо, защото има опасност раждането да се сведе до комерсиална дейност ипокупко-продажба. Всяка заместваща майка е личност и превръщането й просто в утроба под наем е удар върху достойнството й.

Второ, може да се появи феноменът, който на Запад наричат “репродуктивна експлоатация”. Макар да не се предвижда заплащане за заместващата майка, на нея все пак ще се дават определени средства, свързани с бременността. Много бедни жени дори само за това биха се решили да станат майки под наем.

Трето, предвидено е всички решения във връзка със запазването или прекъсването на бременността да се вземат от заръчалата раждането семейна двойка. Значи при най-малко съмнение за увреждане на плода те могат да изискат аборт. А ако заместващата майка не желае? А при обратното положение?

Това е репродуктивно робство.

И накрая – няма никаква възможност съвременната наука да предвиди всички възможни психологически травми, сривове, постнатални депресии, които могат да настъпят у заместващата майка. Тя самата не може да ги предвиди. Тоест предварително сключеният договор ще бъде базово нечист.

Заради всичко това консервативните среди и в частност църквата не приемат подобно нещо. И позицията на БПЦ е напълно естествена. А т. нар. скандал по нея се получи именно поради застъпването на няколкото случая, около които се зашумя. Към досега обсъжданите можем да добавим и нелепата подписка на група леви интелектуалци в защита на БПЦ. Самите те до ден днешен не са успели да ни обяснят каква точно опасност за нея виждат.

– На какво е хубаво да се вози един митрополит?

– Това не е най-същественото. Нещата около Варненския митрополит Кирил наистина се развързаха покрай неговата кола. И то, защото той се похвали по груб и неподобаващ на високия му сан начин. Действително би могъл да се вози и на добра кола, защото е митрополит. Но “само аз и Обама имаме такава” – не бива.

Варненският митрополит обаче отдавна е в центъра на вниманието по повод съмнения за скандални сделки с църковни имоти, употребата им за предприятия с откровено антицърковно съдържание, за лобистки свързаности с недотам чисти, включително и руски бизнесмени.

Другият проблем в Светия синод – със Старозагорския митрополит Галактион, също е известен. Той се прочу с практикуването на забраненото от Светия синод звание архонт, което раздаде на две одиозни фигури – Слави Бинев (дори не в качеството му на евродепутат, а на стопанин на заведения за стриптийз) и небезизвестния Чомбе от Петрич.

При създаването на подобна традиция обществото не може да неси помисли, че епископатът на БПЦ изпада в материална зависимост от сенчестия бизнес. И започва да подозира, че един ден е възможно изборът на следващия български патриарх да бъде в ръцете именно на такива лобита от сенчести бизнесмении да стане обект на наддаване

– А Кирил е сред най-спряганите.

– Дае жив и здрав патриарх Максим, но той е много възрастен вече… Всички митрополити без двама могат да се кандидатират. Затова държа да кажа – става дума точно за митрополитите Кирил и Галактион. Те систематично скандализират общественото мнение. Но аз съм против обобщенията. Има други, които се отличават драстично в благоприятна светлина – например ловчанският Гавриил, русенският Неофит, сливенският Йоаникий.

– Как си обяснявате демонстрацията с линкълна, която сякаш сложи емблема на целия висш клир?

– Не мога да си я обясня. Освен с ниската култура на Варненския митрополит. Това е реакция на новобогаташ, на парвеню с незавидна обществена култура.

Според мен Светият синод трябва да го порицае. Знам колко е трудно това, защото, както казахме, всички са кандидати за патриаршеско було. В БПЦ няма монархическо единоначалие и патриархът не може просто да се скара. Затова действията на синода са парализирани.

– Ако синодът реагира адекватно за сурогатството, прави ли го във всяка друга ситуация?

– С болка признавам, че не. И то поради отсъствието на традиция, която трябваше да бъде въведена. Все по-често ще се изправяме пред проблеми от биоетическата и морално политическата сфера. На тях Църквата трябва да реагира още в зародиш. Може да го прави, ако поддържа постоянна връзка с компетентното мирянство. Митрополитите няма как да са специалисти по всичко. Но има предостатъчно специалисти, които са църковно вярващи. Просто трябва да бъдат потърсени.

– А близо ли е Църквата до хората в ежедневието?

– Близо до хората са енорийските свещеници. В повечето градове те са добри, загрижени, дружелюбни, сърдечни и образовани хора. Все още твърде далече са отново епископите. Печална егледката, когато някой епископ посети енорийски храм в своята епархия. Посрещат го с речи и букети като чуждоземен гост. Част от епископата е наистина е далече, отделен, високомерен и откъснат.

Досиетата на Висшия клир на БПЦ.

Дилян Николчев е доцент по църковно право в Богословския факултет. Пред „Стандарт“ той коментира огласяването на досиетата на владиците. Николчев от дълги години се занимава с тази тема, която отдавна се дискутира в църковните среди.

– Доцент Николчев, изненада ли ви големия брой на агенти на ДС сред владиците ?

– За хора като мен, които сериозно се занимават с тази тема, изненада няма. Въпреки че нямах достъп до тези папки, но съдейки от някои исторически податки и от разкритите вече досиета на други лица, очаквах, че тези владици ще се окажат агенти. Едва ли е било изненада и за самите митрополити. Те много добре са запознати с деянията си. Затова беше и тази отчаяна съпротива на Светия синод против отварянето на досиета на висшия клир, който се опита да се позове на конституцията и закона за вероизповеданията и на два пъти промени решението си. А отделно от това бе и организирана и изявата на група интелектуалци, за повечето от които вече се знае, че също са били сътрудници на тайните служби.

– Не е ли изненада, че патриарх Максим няма досие?

– Казусът с патриарха е по-особен. След 1989 г. той непрекъснато бе обвиняван, че е „червен“. По-скоро той е продукт на една епоха, в която левите разбирания не са подминали и клира. Такива са имали и други йерарси като екзарх Стефан и патриарх Кирил. За сметка на това обаче смятам, че някои от владиците са били двойни агенти. На Москва, а може би и на Атина. Не споменавам имена, но който е следил ставащото в църквата ни след 1989 г., ще разбере за кого говоря.

– Каква работа на Москва са вършели агентите в расо?

– Много голяма. И днес един от водещите йерарси на Руската църква, да не кажа най-водещият, е бил офицер от КГБ. Става въпроса за операция на КГБ и неговите „сестрински служби“ относно избора на президент на Световния съвет на църквите. Имало е срещи между тях, на които се поставя ясна задача – да се избере удобният човек. Координатор между владиците е въпросният руски йерарх.

– Може би затова Ватиканът отказва да участва в съвета на църквите?

– Римската църква също си има свое разузнаване. И Светият престол явно е преценил, че няма работа там.

– От канонична гледна точка какво може да се случи оттук насетне в БПЦ?

– Първо, законът за досиетата няма лустрационен характер. Второ, църквата по конституция и по канон е отделена от държавата. Това е изключително важно и трябва да се подчертае. В Църквата винаги се поставя преди всичко моралният аспект на даден проблем. Но освен морален казусът е и каноничен. И което е още по-важно, той засяга освен чисто дисциплинарни въпроси и основната същност на църквата.

Днес ние виждаме един списък на владици, членове на Светия синод. Които, като се срещат, казват „Господ е среди нас“. Което означава, че на върха на пирамидата на Православната църква е самият Христос. Те на Христос ли са служили или на ДС, една атеистична по същество институция? За мен наистина проблемът излиза извън моралните измерения.

Светите отци са коментирали подобни ситуации в миналото относно сътрудничеството на духовенството със светската власт. Но точно такова предизвикателство не е стояло пред Църквата. Но подобна подмяна, такова предателство на вярата и Христос, не е имало. Тези хора са дали монашески обети и са взели съответните имена на древните светци и отци на църквата. И същевременно са приели и агентурно име. Този човек агент Благоев ли е или митрополит Натанаил? Кой е той? На практика имаме една организирана от ДС престъпна група, внедрена в църквата, за да я маргинализира, да я сведе до някаква театрална трупа, която да се използва за пропагандни цели. Така че канонът е категоричен – това може да се разглежда и като симония и като предателство на вярата.

– Как очаквате да реагират в църковните среди?

– Наистина е важно как самите клирици ще подходят към проблема. Но от сега мога да кажа, че те ще подходят като хора от ХХI век – „да, въпросът e неприятен, но е въпрос на морал, да не задълбочаваме нещата, каквото било, било“. Аз питам – ако това бе станало в зората на християнството, или дори само преди един век – какво би се случило с тези епископи, дори в случай на разкаяние, покаяние и публична изповед? Най-малко върху тях щеше да бъде наложена съответната епитимия – лишаване от Свето причастие, оттегляне в манастир, да не говорим за това колко стотици поклони на ден трябва да правят.

– Но нали за такива случаи се прилага прословутата икономия?

– Да, но тя не е безгранична. Едно е, когато става въпрос за отделен човек или за отделна епархия. В краен случай и за цялата институция, ако е била застрашена. Но не и когато си предал вярата. И с доносите си, дори да не си навредил на никого, ти де факто си го манипулирал.

– Как може да се излезе от ситуацията, за да се възвърне авторитетът на БПЦ? В Македония например вече решиха агентите в расо да бъдат лишени от правото да служат.

– Най-добре ще бъде тези владици временно да се оттеглят за покаяние, а постовете им да се заемат от млади митрополити. Но едва ли това ще стане, защото висшият клир все още не е готов за истински промени.

ПРОТОПРЕЗВИТЕР ГЕОРГИЙ ШАВЕЛСКИ. СОЦИАЛНИЯТ ВЪПРОС И ЦЪРКВАТА Комунизмът, неговата природа и начините на църковна борба с него

Възниква въпрос: ако Църквата е длъжна да се грижи за материалните нужди на човеците, не могат ли да се сметнат за естествени нейни съюзници в това различните социални движения със своите организации – социалдемокрацията, комунизмът и пр., които поставят в основата на своите стремления умножаването на земното благополучие, уреждането на рай на земята? Този въпрос не е празен, щом е достатъчно разпространен възгледът, че сам Иисус Христос е бил социалреволюционер и затова християнството трябвало да бъде вечно революционно. В основата на такъв възглед лежи външното сходство на някои революционни идеи (лозунги) с подобни християнски идеи и учреждения. Принципът на Френската революция: свобода, равенство и братство (liberté, égalité, fraternité) е от християнски произход, езическият, дохристиянски свят не го е знаел. Първата християнска община имала комунален характер (Деян. 4:32-37). Най-добрите от православните манастири – общежителните – до последно време, без помощта и указанията на комунистите, осъществяваха най-съвършения комунизъм, какъвто никога не ще осъществят съвременните комунисти. И все пак съюз между Църквата и социалдемократическите, комунистически и други подобни движения не може да има, защото сходството между тях в принципите и организацията е външно, повърхностно, а разликата между тях е дълбока и принципна.
До вземем принципите: свобода равенство и братство, станали лозунги на всяка революция, да ги вземем в християнско и в революционно разбиране.

Християнската свобода е свобода от греха и греховните страсти. Тя се състои в обладаване на истината и в съгласно с истината действуване (Йоан. 8:32). Тя не зависи от никакво външно състояние или положение: и робът може да бъде свободен, и господарят може да робува. „Аз ще назова и роба свободен и господаря, достоен за вериги, ако вие ми посочите делата им” – казва св. Йоан Златоуст. Революционната свобода пък се свежда преди всичко до външна независимост на човека, а в своята вътрешна природа тя граничи с произвола, не признавайки никакви други вериги освен революционната „етика”, която няма нищо общо с възвишения християнски морал.
Християнското равенство е равенство на богосиновството, в благодатните права и в отговорността. „Отче Наш” – Бог еднакво за всички е отец. Пред Вечния Съдия „вкупом” ще застанат „раб и владика, цар и воин, богатий и убогий в равнем достоинстве”. Изравняване във външните блага, във външното положение, християнството не проповядва, защото такова изравняване не може да стане: щастливи и нещастни, богати и бедни, знатни и прости ще съществуват дотогава, докато има здрави и болни, даровити и бездарни, добри и зли, честни и безчестни, трудолюбиви и ленивци, докато грехът и злото съществуват в този свят, тоест до края на света. Ако Господ не е изравнил човеците, никаква човешка сила не може да ги изравни. Комунизмът на нашето време, който се е заел да извърши свръхчовешка задача, вече претърпя крах: той обещаваше на народа „хляб, мир и свобода” и незабавно след тези обещания започнаха глад, войни и всеобщо робство. Той обещаваше да изравни всички в щастието и всички да обогати, а на дело той на всички носи нищета и тегло и ако е изравнил мнозина в нещо, то е в тегло и нищета.

Най-после, християнското братство се основава върху единството на кръвта (Деян. 17: 28), върху единството на спасението, което ние достигаме, бидейки членове на единното тяло – Църквата (1.Кор. 12:12-27), върху единството на целта и единството на бъдещия живот, който очаква всички нас. Комунизмът като че ли се е уплашил от това братство, та е заменил високата дума брат с опошлената дума „другар” – а другари може да има и по организирането на убийства, грабежи и всякакви пошлости. Такива другари, както виждаме, без да им мигне окото, си прегризват гърлата един на другиго. Комунизмът признава за другари само своите единомишленици. Християнството вижда брат във всеки човек, независимо от неговото вътрешно настроение и външно положение. Апостол Павел е писал на Филимон за неговия раб Онисим: „А ти го приеми като мое сърце… Не вече като роб, а по-горе от роб, като брат възлюбен, твърде много за мене, а още повече за тебе – и по плът, и в Господа” (Фил. 1:12, 16).
Въз основа на казаното ние имаме право да направим следните изводи относно разликите между християнството и комунизма. Центърът на християнските стремежи е човешката душа; центърът на стремежите на комунизма са външните условия на живота. Задачата на комунизма е да изравни човешкото земно благополучие, да създаде земно щастие; задачата на християнството е да изравни човешките чувства, които ръководят човешките отношения и дават един или друг строй и насока на човешкия живот, да култивира, възпита и възвиси душата. (…)

Пред стените на църквата.

Това са и спомени, и размишления. Животът ми определено е към своя край, а в душата ми се е насъбрало много неизречено. Идват ми на ум думите:
Ние носим по тялото си оковите
на неразказаните онези години…

За нещо завършено и голямо нямам никакви сили, ето защо реших просто да запиша каквото успея, с надеждата то да послужи на някого.

***
Църквата е тайна на преодоляната самота. Това преодоляване трябва да се усеща съвсем реално – само тогава, когато стоиш в храма, ти пристъпваш към стените на Църквата Божия, когато лъчът на любовта плахо, но и отчетливо започне да разтапя леда на самотата и вече не забелязваш онова, което само преди малко те е ограждало сякаш с бодлива тел: неверието на свещеника, въображаемо или пък действително, озлоблението на „църковните баби”, аборигенското любопитство на двама случайно влезли младежи, търговските преговори край масата за свещи. През всичко това ти вървиш към сляпата душа на хората, към човека, който може би само след минута ще чуе по-отчетливо от теб, по-ясно от теб гласа на Човека и Бога – гласа на Иисус Христос.

***
Трудно е да се молиш без икони. Иконата събира в себе си вниманието на молитвата, както лупата събира разпилените лъчи в едно изгарящо петно. Отците са учили, че иконата утвърждава реалността на човешката плът у Христос и че този, който отхвърля иконата, не вярва в реалността на Боговъплъщението, т.е. в човешката природа на Богочовека.
Въпреки това ето какви чувства поражда съвремието. Нощувах в един от новите квартали на Москва. От нелепо огромния прозорец се откриваше студен изглед към безкрайни нови строежи. В стаята нямаше икони, а ми се искаше да се помоля. Приближих се до прозореца – по-добре, мислех си, да гледам в очите опасностите на марсианския пейзаж, отколкото да си създавам някъде в периферията илюзии, че нищо не се е случило. И внезапно почувствах, че се моля леко и спонтанно, сякаш наистина нищо не се беше случило. Молих се на небето и ме обзе силното усещане, че обкръжаващото пространство не е страшно, почувствах още и колко е свободен човек в християнството.

***
Християнството не умира с умирането на иконата като исторически факт. Догматът за иконата има вечен смисъл, отразявайки вечната истина на реалността на Божието въплъщение. Но самите икони може и да ги няма. Спомням си как хората се молеха в затвора, стоейки пред голата стена. В затвора е и лесно, и трудно да се молиш. Трудно е, понеже в началото цялата килия се вторачва в гърба ти и това, което мнозина си мислят („лицемер” или нещо подобно), си го мислиш и ти. Лесно е пък, понеже щом преодолееш това „надзираване”, се чувстваш, все едно стоиш за няколко минути пред „дверите на Царството”. В затвора Господ е „близо, при вратата”. А колко много това все още противоречи на установеното през вековете понятие за „православност”, веднъж ми стана ясно.
Имаше в килията един възрастен белогвардейски офицер, воювал навремето си на бронирания влак на Врангел, истински руснак. След една такава молитва пред голата стена той ме попита: „Вие какво, да не сте сектант?”. И тогава ми стана ясно, че без икона можеш да се молиш, когато икона просто няма, но без смирение, т.е. осъждайки, примерно, ето този човек – не можеш.

***
Светостта на човека е неговата благодатност, изпълването му с Божията благодат. Ние не разбираме какво е благодатност и поради това няма по-далечно и по-загадъчно понятие за съвременната църковност от понятието за святост. Реалната, т.е. не символичната святост отдавна е заменена в Църквата от нейните словесни знаци – от титлите. Това е един от белезите за оскъдяване на християнството в историята. Църквата боледува и на Изток, и на Запад от тежката и отколешна болест на осветскостяването. И все пак ние знаем, че въпреки това заболяване Църквата живее като свята. Светостта й не е само в светостта на тайнствата, но и в реалната святост на нейните, може би незнайни за света, праведници, в любящата вяра на простите сърца. Отец Николай Голубцов упорито повтаряше: „Записвайте всичко, което знаете за съвременните светци”.
Солоухин търси „черните дъски” на иконите, за да открие под чернилката красотата. Ние пък нищо нарочно не търсим, но Бог ни изпраща срещи с живи икони – с Божиите хора. (…)автор Сергей Фудел.

Хомосексуализмът

Въпросът за хомосексуализма е деликатен, защото се отнася за поведение, което исторически е отхвърлено от обществото (както и от Библията). Но все пак специалисти твърдят, че поне 10 % от населението практикува хомосексуализма под някаква форма (или желае да го практикува) и че 3-4 % от населението имат изключително хомосексуална насока на поведение. Въпросът от друга страна е труден, защото е твърде противоречив.

През последните години наблюдаваме поляризация на мненията на онези, които отъждествяват хомосексуалната ориентация с някои специфични форми на поведение, за което остро осъждат личността, и онези, които поддържат схващането, че хомосексуализмът е нравствено неутрален и поради това е „жизнен алтернативен начин (стил) на живот”. Свързаните с движението на гейовете и лесбийките, са в постоянен конфликт със защитниците на традиционните ценности (изключително хетеросексуални брачни съюзи). Конфликтът излезе на обществената сцена, където твърде активните гейове и лесбийки настояват за приемането на законодателство, което да позволи създаването на хомосексуални „бракове”, осиновяване на деца от хомосексуални „двойки” и неограничен достъп до получаването на жилища и работни места. В отделните църкви главният спор е за допускането на активни хомосексуалисти до свещеническо служение. Целият конфликт се изостря от езика, който „хомофобите” и „хомофилите” използват: първите употребяват епитети, които унижават хомосексуалистите и осъждат хомоеротичното поведение; вторите отправят безогледни обвинения в хомофобия и патриархална хетеросексуалност към всички, несъгласни с тях.

Според обичайното определение за хомосексуализма той е „силно и постоянно привличане към индивида от същия пол.”1 Терминът като цяло означава сексуално желание към човек от същия пол и поведението, изразяващо това желание. Последните клинични изследвания показват, че хомосексуалността се обуславя от няколко фактора: психологически, генетични, физиологични и социални. Все още обаче не са окончателно ясни отношенията между генетичните и социалните влияния, които определят хомосексуалната склонност в хората. Войнствените гейове акцентират върху генетичната обусловеност в опита си да защитят теорията, че хомосексуалността е вродена и необратима, и така полагат усилия да се обособят като законно защитена малцинствена група. Други (например православният психотерапевт Елизабет Моубърли) подчертават ролята на социалния фактор и още повече – относителния дефицит на данни за родовия (семейния) произход на хомосексуализма.

През 1991 г. невробиологът Симон Льовей открива, че размера на един от нервните центрове на хипоталамуса в мозъка на мъжете-хомосексуалисти е от една трета до половината от този на хетеросексуалните мъже и приблизително със същия размер, какъвто наблюдаваме при хетеросексуалните жени. Понеже мъжете се привличат еротично както от мъжете-хомосексуалисти, така и от хетеросексуалните жени, горният факт наведе на мисълта, че размерът на този хипоталамусен нервен център има отношение към сексуалната ориентация.2 Но все пак въпросът остава: дали намаленият размер на този център е причина или резултат от хомосексуалната обусловеност. През 1992 г. психологът Дж. Бейли и психиатърът Р. Пилар приведоха други доказателства, че някои генетични фактори играят определена роля за оформянето на сексуалната ориентация.3 Някои по-нататъшни изследвания подкрепят (но не доказват окончателно) твърдението, че гените играят определена роля в сексуалния „избор”. На практика обаче всички специалисти заявяват, че социалните и психологическите фактори също трябва да се отчитат. Както сочи Джон Харви, фактът, че почти половината от еднояйчните близнаци нямат една и съща сексуална ориентация, подсилва аргумента, че психосексуалното развитие се оформя поне частично от средата, заобикаляща детето.4

Различието между хомосексуалния акт и хомосексуалната ориентация се прави едва напоследък и се основава върху изследванията на Фройд и други изследователи в областта на сексуалността при хората. Това различие не е било познато по времето на библейските събития, когато се приемало, че хомосексуалното поведение е напълно съзнателно и греховно извращаване на дадената от Бога сексуална способност. Въпросът е доколко това съждение трябва да бъде преразгледано в смисъл, че сексуалната ориентация вече е твърдо установен факт. И дали съществуването на такава „ориентация” означава, че хомосексуалните действия като последица от нея може да се приемат като нравствено добри или правилни?

Позицията на Православната църква в това отношение гласи, че всички хомосексуални действия са нравствено греховни: те нарушават естественото предназначение и функциониране на телесните органи, нямат детеродна стойност и представят пародия на съюза в „една плът” между мъжа и жената. Необузданият и безразборен характер на хомосексуалните връзки подсилва усещането, че хомосексуализмът в своята същност е греховен, а такива специфични действия като аналните сношения и оралния (както и анално-оралния) секс предизвикват сред мнозина чувството на отвращение и погнуса. Това усещане е изразено в редица библейски и светоотечески откъси, осъждащи хомосексуалните действия.

Най-важните библейски откъси са в Бит. 19:4-11, където мъжете в Содом правят опит да изнасилят гостите на Лот; в Лев. 18:22, където се казва: „Не лягай с мъж като с жена: това е мръсотия.”; в Лев. 20:13, където се предписва смъртно наказание за такова поведение; в Рим. 1:26-27, където се казва, че мъжете изоставили естествените полови отношения с жените, като вършели срамни работи с мъже; в 1 Кор. 6:9-11: сред онези, които няма да наследят Царството Божие, са идолопоклонниците, прелюбодейците и „сексуалните развратници”; в 1 Тим. 1:8-11, където се казва, че законът е установен за беззаконници и грешници, (блудници, хомосексуалисти и разбойници); и в Иуда 7 стих, където се говори за сексуалната безнравственост и противоестественото блудстване на Содом и Гомор. Към тях трябва да се добави Втор. 23:17 – забраната да няма блудник от Израилевите синове и блудница от Израилевите дъщери, както 3 Царств. 14:24 и 22:46, където се казва, че блудството на мъжете е „гнусота” в очите на Бога.

Някои библеисти (и други учени) полагат усилия да покажат, че като цяло тези откъси не може да се тълкуват като осъждане на хомосексуализма. Част от тези усилия са полезни, но голяма част от тях са мотивирани от злободневната „политическа коректност”, което породи едно голямо количество от повърхностни тълкувания. Според тези интерпретации мъжете в Содом са виновни не за „содомията” (хомосексуализма), а за нарушаването на ориенталското гостоприемство5; предписанията в Левит се отнасяли само до култовата чистота; в Римляни св. ап. Павел бичувал идолопоклонството и похотта като следствие от нея; а посочките в 1 Коринтяни и Тимотей се схващат като насочени само срещу гръко-римската педерастия, а не към хомосексуалността като такава. Доколкото ми е известно, никой все още няма рационален аргумент срещу първичното значение в Иуда 7 стих. Когато посочените откъси се четат в пълното си контекстно обкръжение, особено ако се виждат в светлината на Христовото учение за брака и в библейското разбиране на брачния съюз, тогава едва ли би имало съмнение, че те осъждат хомосексуалните действия.

Подобно отношение на осъждане намираме в цялата светоотеческа литература. В Дидахи 2:2 четем: „не извършвай убийство, прелюбодейство, педерастия (педофторезис)6, разврат…”. Теофил Антиохийски, Климент Александрийски, Атанасий Александрийски, Йоан Дамаскин и много други свети отци осъждат педофторията*, като това значение може да се ограничи до популярните термини педофилия или сексуално насилие над деца.7

Още по-точни са съчиненията на св. Василий Велики и особено на св. Йоан Златоуст. Правило 7-мо от Първото каноническо послание на св. Василий заявява: „Онези, които са извършили содомия с мъже или скотове, убийците, магьосниците, прелюбодейците и идолопоклонниците заслужават същото наказание… Не трябва да съмняваме, че ще приемем [в общение] тези, които са се разкайвали в продължение на тридесет години за нечистотата, която са извършили поради невежество…”8 Правило 62-ро от неговото Трето каноническо послание декларира: „Който злоупотребява със себе си чрез сношение с други мъже, трябва да се кае както и прелюбодееца (т.е. изключване от общение за петнадесет години, Правило 58-мо). А Правило 63-то добавя: „А така също и онзи, който злоупотребява със себе си чрез сношение с животно…”9 Апостолско Правило 61-во забранява на развратниците, прелюбодейците и хомосексуалистите да приемат сана на клирик: „Ако има обвинение срещу някой от вярващите за разврат, прелюбодеяние или друго забранено деяние [има се предвид хомосексуализмът], и той бъде намерен за виновен, да не се приема в клира.”10

Най-непреклонен от всички е св. Йоан Златоуст, особено в своята омилия върху Римляни 1 и 4 глава. Хомосексуалното поведение се обявява за „чудовищно безумство”, за неестествена страст, разпалена в онези, които са „напуснали Бога”. „Тази лудост, която е много по-лоша от разврата и не може да бъде изразена” деградира човека до положение, по-ниско от това на животните.11 Емоционалната изразност на Златоуст може да се обясни (поне отчасти) с факта, че той смята хомосексуалните действия за напълно съзнателни, за съзнателна перверзия на хетеросексуалността, която е дадена на всички хора. Това гледище вече не е толкова актуално, тъй като днес съществува определена психологически и генетически обусловена сексуална „ориентация”, която в много (ако не във всички) случаи е необратима. Тъкмо този клинически установен факт накара богословите, занимаващи се с нравствеността, да преоценят отношенията между ориентацията и поведението, както и нравственото значение на хомосексуалните действия.

Римокатолическият Магистериум чрез Светата Конгрегация за доктрината на вярата допълва, че са необходими пастирски грижи и разбиране и към хората с хомосексуална ориентация, макар същевременно да я счита за пълно „разстройство”, за дефектна или най-малкото „непълна”.12 Някои римокатолически богослови, занимаващи се с въпросите на нравствеността (Маккормик, Кърън, както и Кахил) поставят под въпрос уместността на израза „обективно разстройство” при описване на хомосексуалната ориентация, твърдейки, че той отразява в отрицателна светлина личността, а не само поведението. Защитниците на израза отговарят, че той не означава, „че хомосексуалистът сам по себе си е зъл или лош.”13 Макар твърдо да осъждат като нравствено греховни всички хомосексуални полови действия, те призовават да се признае, че хомосексуалната ориентация сама по себе си, макар да е разстройство (бихме добавили – дисфункционално разстройство), то не е греховно само по себе си. Това различие, както и терминологията, се защитава от позициите на римокатолическото „естествено” (природно) богословие.

Фундаменталистките протестантски църкви „отдясно” и Нюйоркската „Метрополитън Чърч” „отляво” дават своя християнски отговор за феномена хомосексуализъм, изразявайки отношението си по следния начин: 1) „отричащо-наказателно” отношение с безусловно осъждане на хомосексуалните действия и на хомосексуалната ориентация като „гнусни”, „превратни”, „перверзни” и т.н.; 2) „отричащо-ненаказателно” отношение, което гледа на хомосексуализма като на разстройство и недостатък, но се осъжда повече греха, отколкото грешника; 3) „умерено-приемащо” отношение, което признава, че хомосексуалността и такива действия съставляват „злото само по себе си”, и все пак при „необратимите” случаи на хомосексуализъм може да се приеме, че са възможни отношения на стабилност и любов, при които хомосексуалните действия могат да се оценят като позволени и дори отговорни; 4) „изцяло-приемащо” отношение, което приема хомосексуалната ориентация за дадена от Бога, а хомосексуалното поведение като нравствено допустимо и дори желателно.14

Някои изтъкнати римокатолически етици с помощта на разнообразни тълкувания поддържат третото „отношение”, макар че са наричани „ревизионисти” от по-консервативните католици (които от своя страна подкрепят второто, „отричащо-ненаказателното” отношение). Становището им е основано на едно важно съждение за природата на действията сами по себе си. Главният въпрос е дали конкретните обстоятелства определят не само отношението на човека към дадено действие, но и нравственото качество на самото действие?

В своето изследване Sexual Morality. A Catholic Perspective15, излязло през 1977 г., Филип Кийн отговаря положително на този въпрос. Той твърди, че „има приоритет (нормативност, първенствуваща черта) в хетеросексуалните действия и отношения, които не могат да се пренебрегнат от което и да е богословие на хомосексуализма.” Той все пак се опира на определена методология, която вижда в дадени действия „злото само по себе си” и които са „обективно сериозни” (със сериозни последици), но са и „субективно неподсъдни”. Кийн заявява: „Има случаи, при които в хомосексуалните действия „злото” не се превръща в обективно нравствено зло, защото в обстоятелствата, определящи тези случаи, то е изцяло съразмерно на хомосексуалните действия, които приемаме като факт.” В съответствие с това, заключава той, „личността си остава член на Църквата в пълна степен и може да приема тайнствата.”16

Това становище е близко до мнението и на Лиза Кахил и Ричард Маккормик. Според Кахил хомосексуалните действия могат да се считат за „не-нормативни, но обективно оневиняващи в изключителните случаи”, при които двама души от един и същи пол изграждат постоянна и специална по своя характер връзка. Маккормик прави заключението, че два критерия трябва да определят дали хомосексуалните отношения могат да се смятат за позволени (но не „оневиняващи”, тъй като нормативни си остават хетеросексуалната ориентация и действия): „1) ако даден човек е необратимо хомосексуален, и 2) ако даден човек не е призван към целибатство заради Царството Божие.”17 Тези преценки, смята той, са отговорност на самия човек пред Бога и, с оглед намирането на подходящ църковно-пастирски подход, те трябва да се отчитат от Църквата.

Още веднъж да кажем, че главният въпрос, поставен от тези сериозни и внимателни изследователи, е изразеният от Филип Кийн: „дали обстоятелствата, свързани с дадено действие … изменят не само нравственото отношение на личността към това действие, но също и вътрешно присъщия нравствен характер на самото действие”?18 Като използваме критериите на о. Маккормик, можем ли да кажем, че хомосексуалните действия могат да се смятат за позволени (или във всеки случай не съдържащи нравствено зло в себе си), когато лицата, извършващи такива действия, са необратимо хомосексуалисти и не са призвани към целибат? С други думи, дали нравственото значение на дадено действие се променя в зависимост от обстоятелствата, или дали действията имат вътрешно присъща, и дори абсолютна нравствена стойност?

Православните, както и другите християни, признават, че обстоятелствата могат да смекчат („оневинят”) злото или греховността на определени задължителни действия, например убийството при война или при извънматочната бременност, изискваща да се направи аборт. Къде трябва да поставим чертата? Дали мнението на църковния пастир за „оневиняването” на такива действия може да оправдае приемането от наша страна на установените вече хомосексуални връзки („съюзи”) дотам, че „двойката” да се допусне до светото причастие? Или че те могат да ползват данъчните облекчения, които държавата дава на съпрузите в едно семейство? Или че те могат да осиновяват деца и да преподават в прогимназиите? Накратко, съществуват ли обстоятелства, потвърждаващи преценката, че хомосексуалните действия са „приемливи”, макар и оставащи си „не-нормативни”? И може ли разумно да се приеме, че обстоятелствата променят не само отношението на човека към действието, но и самата природа на това действие, тъй че то да се смята за „обективно сериозно”, но същевременно „субективно оневиняващо”?

Тъкмо обратното: естественият православен отговор държи на това, че действията притежават вътрешно присъща нравствена ценност, независимо от обстоятелствата. Православието гледа на аргумента на о. Кийн като на пример за изключителен пропорционализъм (тенденция за придаване съразмерност на нещата), който лесно може да доведе до относителност на ситуацията или до „контекстуална” етика (етика на контекста, на ситуацията, на обстоятелствата). Действията сами по себе си, а не само намеренията, мненията, целите и последствията притежават нравствена значимост като добри или зли, като правилни или грешни.

Консервативният и доста непопулярен днес подход, възприет от православните християни по този въпрос, се основава (или трябва да се основава) на богословско обосновани нравствени принципи, а не толкова на емоционални реакции по отношение на феномена хомосексуализъм. Тези принципи, обхващащи цялата православна антропология, предпоставят, че единствената цел на човешкия живот, включително телесното му битие, е да прослави Бога. Те подчертават Христовата заповед, „Бъдете съвършени, както е съвършен небесния ви Отец” (Мат. 5:48), както и увещаването на св. апостол Павел: „прославете Бога в телата си!” (1 Кор. 6:20).

Хомосексуалните [полови] действия по своята природа нарушават тези принципи поради изтъкнатите вече причини. Хомосексуалистите злоупотребяват с половите органи в опита си да задоволят собствената си похот. Тези действия са лишени от детеродна насоченост и способност. Те са пародия на договорната връзка на „едната плът”, която само съпругът и съпругата могат да изградят. Поради техния компенсаторен характер, търсейки по патологичен начин да компенсират детството „без идентичност” (в семейство с един родител, според Елизабет Моубърли19), хомосексуалните действия са безразборни.

От църковно-пастирска гледна точка по-важен е един друг аспект, който рядко се споменава в дискусиите по този въпрос: тезата, че хомосексуалният акт е същностно вреден за онези, които го осъществяват. Вместо да „поправи” или излекува „нарушението” в междуличностните отношения (което до известна степен го определя, а определя също така и другите генетични компоненти), този акт само прави болестта (или дисфункцията, нарушението) неизлечима. Някои правят сериозни опити да запазят стабилните отношения към „обичния приятел”, а същевременно трябва да отчетем, че отношенията и привличането между хомосексуалните „любовници” често са истински и дълбоки. И въпреки това те са неизбежно повредени от нарцистичен* еротизъм, от продукта на онова, което Бейсил Цион нарича „оковите на нарцистичната двойка.”20 Мощта на тези окови се отразява в онзи аспект на хомосексуалността, който е вътрешно необходим и води до пристрастие. Този аспект не позволява на единия „участник” в „двойката” да се отнася към другия именно като личност, на която човек отдава себе си чрез външно изявена и безусловна любов. Положително има и изключения от това правило, където отношенията между хомосексуалните любовници могат да изразяват тази любов много по-истински, отколкото при немалко други „нормални” бракове. Това обаче са изключения, които само доказват правилото. Най-типичният случай е крайно безразборното и неуважително в сексуално отношение поведение на хомосексуалистите, а това от своя страна доведе до широкото разпространение на инфекциите със СПИН.

Като подчертаваме това обаче, трябва да кажем, че е изключително важно да се прави ясна разлика между действията и ориентацията. Независимо от това, дали причината е генетична, контекстуална (обусловена от обстоятелствата) или комбинация от двете (по-често срещания случай), хомосексуалната ориентация не нито греховна, нито зла сама за себе си (като изключим тезата, че всяка немощ, болестно разстройство и т.н. може да бъде резултат от злото в греховния свят). Хората с такава ориентация, в най-пълния смисъл на думата са „личности”, т.е. те са носители на Божия образ и са призвани (както всички други) към духовно израстване за постигане на Божието подобие. А особено в случаите, в които те се стремят да се „преориентират” към хетеросексуални отношения (или най-малкото се борят да останат целомъдрени), те имат нуждата от подкрепата, окуражаването и любовта на Църквата, включително на епископите, църковните пастири и миряните. За тази цел, участието им в групите за помощ, например упоменатата вече Sexaholics Anonimous и особено в такива организации като Exodus International и Courage, може да бъде от неоценима полза (Римокатолическата организация Courage бе основана от о. Джон Харви и има редица активни клонове в Съединените Щати. Опитът на о. Харви го доведе до убеждението, че значителна част от лицата с хомосексуална ориентация могат на практика да станат хетеросексуални, дори ако в много от случаите хомоеротичните чувства и представи останат).21

Очевидно е обаче, че хомосексуалното поведение често може да бъде необратимо, т.е. ориентацията става постоянна. Независимо от този факт, Православната църква не може да намери извинение за хомосексуалните действия, дори и в случаите на стабилни и изключителни взаимоотношения. Поради вътрешно присъщата греховност (и личностна деструктивност) на тези действия православното нравствено богословие е безусловно против „браковете” на гейовете и лесбийките. Пастирската загриженост за духовното, психологическото и физическото добруване на всички нейни членове, както „нормалните”, така и хомосексуалистите, дава основание на Църквата да отхвърли подобни връзки. Тя трябва да отхвърли и възможността хомосексуалните двойки да осиновяват деца. Фактът, че хомосексуалната ориентация може да бъде необратима, не оправдава нейното институционализиране и даването на социална санкция, което да я приравни на истинския брак като даден от Бога (Мат. 10:6-9) и благословен от Христос (Йоан 2:1-11). Нито пък е оправдано отглеждането на деца в „хомосексуален стил на живот” под претенцията, че (при равни други условия) детето може успешно да се развива при две майки („имам две мами!”) или двама бащи („имам двама татковци!”) така, както и при биологическите си родители. Въпросът дори не е в това, дали детето ще се чувства „по-супер”, когато се отглежда от хомосексуална двойка, отколкото от един родител или в детски дом. Истинският проблем засяга природата на хомосексуалните действия сами по себе си и тяхното въздействие върху онези, които са свързани с тях по един или друг начин. Ако е вярно (а ние вярваме, че е така), че тези действия са вътрешно греховни и вредни за хората, извършващи ги или за тези, които имат връзка с тях, тогава единственият начин за една хомосексуална двойка да отгледа дете в здравословна и отговорна среда е те да останат целибатни.

Да „прославим Бога в телата си” означава половите сексуални действия да се ограничат само в рамките на благословения хетеросексуален съюз. Църквата не може да благослови хомосексуалистите, които искат да живеят и да изразяват сексуалността си заедно, така както не може да благославя прелюбодейството и разврата. Дори и когато безразборните полови връзки не са проблем и отношенията се градят на основата на истинска грижовност и любов, хомосексуалният начин на живот („стил на живот”) си остава антитеза на призива на Евангелието към хората. Хомосексуалистите трябва да направят избор: или и двамата да се въздържат от полови сношения, или (по силата на техния отказ) да прекъснат всякаква връзка и общение с Тялото Христово.

Това означава, че лицата с хомосексуална ориентация, които приемат кръста на сексуалното въздържание, могат да приемат светото причастие както всички вярващи в Църквата. Това означава също, че няма пречка над тях да бъде извършвано тайнството свещенство. Говорейки от нравствена гледна точка, мъж или жена с хомосексуална ориентация, който приеме да живее целомъдрено (целибатно), не е по-различен от хетеросексуалния мъж или жена, които са целибатни или които ограничават сексуалните си връзки само в рамките на брака. Ако обаче хомосексуалистите изберат да продължат да „действат” като такива съзнателно и по собствена воля, те сами приемат нравствената си поквара, така както биха упорствали в разврата и прелюбодейството.

От църковно-пастирска гледна точка, отдаването им на изкушение трябва да се лекува както и всеки друг грях: с твърдо призоваване към покаяние, придружено от прошка с обич, когато покаянието обхване личността. Ако свещеник разбере, че енориаш е активен хомосексуалист, и ако последният откаже да се покае (т.е. да спре „действията” си и да потърси лек), той трябва, със съвета и подкрепата на епископа, да се обърне към древната епитимия на (временно) отлъчване от църковно общение. Това звучи особено жестоко в наши дни. Но то е от съществено значение за личността, която трябва да разбере сериозността и потенциалната заплаха от действията си. Отлъчването от общение винаги трябва да се прави с истинска пастирска загриженост: тя е временна мярка, насочена да доведе личността към покайно настроение. Ако това стане, тогава съгрешилият незабавно се приема отново към пълно общение „за очистване на душата и тялото”. Случайните нови „отклонения” (както и при всеки друг грях) трябва да се изповядват и прощават, ако трябва и „до седемдесет пъти по седем.” Най-главната загриженост на свещеника трябва да бъде духовното здраве на каещия се. Той трябва да го придружава в молитвите си и да го подкрепя с обич, като същевременно съзнава и обръща внимание и на нуждите на предишния „любовник”, близък приятел или член на семейството, чиито живот съответно е повлиян от „обръщането” на каещия се. Това е особено необходимо в онези многобройни случаи, при които имаме налице СПИН позитивни инфекции.

Що се отнася до упоменатите по-горе критерии на о. Маккормик, можем да кажем само едно нещо: от гледна точка на Православието всеки човек, който не е призван към брачен съюз, е призван към целомъдрие заради Царството Божие. Това е трудно постижим идеал, но хилядите светци в историята на Църквата са доказателство, че той не е невъзможен. Мнозина от тях тайно или пред Божиите очи са придобивали святост тъкмо чрез трудната борба със сексуалните изкушения. Техният движещ мотив на практика трябва да се споделя от всички вярващи християни без изключение. Това е простата и основна истина: всяка мисъл и всеки жест и действие (сексуално или друго) отразяват степента ни на вяра и задължение към Бога и показва степента, в която ние зачитаме жертвения Му дар на любовта, даден на всички хора.

Като заставяме някого да приеме кръста на целомъдрието, трябва да не пропускаме факта, че брачният живот често налага собствени граници на сексуалното изразяване, понякога дори до пълно въздържание. Този кръст също трябва да се носи, ако личността (съпружеската двойка) иска да изпълни вярно призванието си. Тъй като целта на „двете призвания” – съпружеското и целибатното – е да обгърне живота ни и конкретните условия с благодарност и да ги отдаде като „хвалебна жертва” за славата Божия.

Бележка върху активния хомосексуализъм и СПИН

Като се има предвид днешната неяснота за причината на хомосексуалността (дали тя е генетична, „ситуационна” или комбинация от двете), необходимо е да се запитаме, какво трябва да бъде отношението на Църквата към онези, които продължават да извършват хомосексуални действия, особено в светлината на съвременната СПИН криза?

За СПИН се казва, че той е една „епидемия без смисъл”. Наред с днешните стремежи за „политическа коректност” се проведоха доста гръмки кампании (както в църквите, така и извън тях) в защита на хомосексуализма и правата на гейовете и лесбийките. Дали е морално православните християни да декларират открито и твърдо факта, че ако не съществуваше активния хомосексуализъм между мъже (а също и безразборните хетеросексуални връзки), нямаше да има СПИН епидемия? СПИН щеше да има, но не в епидемични размери. Вътрешновенозните наркотични инжекции, правени от няколко души с една игла, засягат относително малка част от населението и този фактор е по-овладяем от хомосексуалното предаване на HIV-вируса (вируса, причиняващ имунна недостатъчност), ако приемем, че ретровирусът на HIV на практика е причината за СПИН.22

Вярно е, че в Африка болестта се разпространи преимуществено сред хетеросексуалните. Някои войнствено настроени гейове изразиха „страхотен” възторг от факта, че в САЩ и в Европа HIV-инфекцията все повече преобладава сред хетеросексуалните двойки. Реакциите срещу подобни твърдения приеха формата на преследване срещу хомосексуалистите от екстремистки групи като „скинхедз” и неонацисти. И все пак средният американец е изправен пред дилемите: дали да защитава гражданските права на онези, чието поведение смята за греховно и отвратително (и така да се съгласи с „оправдаването” на хомосексуалната дейност), или да изрази високо мнението си против хомосексуалистите и така да рискува или да бъде подложен на репресия от активисти на гейовете, или пък да изрази подкрепата си за акцията „бой на гейовете”, т.нар. „хомофобия”.

Като имат предвид политическия климат, при който се развива днес движението на гейовете, и допълнителните проблеми със СПИН-кризата, как Православната църква по най-ефективен и верен начин да изрази традиционното си виждане за сексуалността? За православните и другите християнски медици-професионалисти частичен отговор (и може би има само такъв) би могъл да бъде този: да се съберат и публикуват научни свидетелства, потвърждаващи че здравето се основава на традиционното християнско виждане. Някъде това се прави, но често консервативни евангелистски групи внасят в дебата тон на фундаментализъм или остро осъждане. Това просто поляризира становищата на дискутиращите. По-ефективно би било навярно оповестяването на данни от трезви медицински свидетелства от страна на църквите и другите властимащи органи в обществото. Във всеки случай, учителите и катехизаторите в православните училища и свещениците трябва да са информирани по тези въпроси и да говорят открито и високо за тях – както на децата, така и на възрастните. Ясно е, че повече не може да се осланяме на светското училище да дава пълна и истинска информация по такъв парлив проблем.

Един от елементите на дискусията е често чуваното обвинение, че СПИН е Божието наказание за греховното ни поведение. Това според мен просто е невярно и фалшиво. Наистина, Бог позволява да „изстрадваме” последствията на греховния си начин на живот и СПИН може би е днешното най-видимо следствие на този факт. Не можем обаче да твърдим, както правят мнозина, че Бог праща болести на конкретни хора като Божествена отплата за извършването на този специфичен грях. Хората в Съединените Щати са доста чувствителни към израза „сексуален грях”. Но колкото и безнравствена, греховна или просто противна да е хомосексуалната дейност, тя не е „по-достойна” за „отплата” под формата на смъртоносна болест от което и да е друго своеволно нарушение на Божиите заповеди. В действителност тя може да е далеч по-малко наказуема от другите греховни деяния, такива като аборта, насилието над деца и кражбата. Свещеното Писание заявява, че ще бъдем призовани да отговаряме за делата си при Второто Христово пришествие. Но ако е вярно (както ние смятаме), че „всичко добро ще бъде спасено”, то би било твърде арогантно, ако не богохулно, да направим извода, че HIV-инфекциите представят предварителен „окончателен съд” и присъда, произнесена над жертвата от Бога на негодуванието. Ако това е така, тогава (в светлината на казаното от св. апостол Павел в 1 Кор. 6:9-20) бихме могли да очакваме не само хомосексуалистите, но и идолопоклонниците, прелюбодейците, крадците, пияниците, грабителите и дори лакомите също да бъдат поразени от безнадеждна мъчителна болест със смъртен изход.

Накрая, няколко думи за възможния случай на предаване на HIV-вируса чрез причастяването с една лъжичка. Този въпрос също е доста деликатен и важен, тъй като много православни веднага отговарят, като ярко изразяват чувството си: „Бог не би допуснал това”. Все пак някои медици изразяват голяма загриженост относно нашия начин на даване на светите дарове. Би могло да се дискутира, че убеждението „Бог не би допуснал това” се основава на неправилно богословие на въплъщението. Кръстът е ярко свидетелство за това, че Бог наистина би „позволил това” … разбира се не поради отмъстителност, а поради това, че Той зачита нашата свобода в греховния свят. Светата евхаристия наистина е тялото и кръвта на прославения Господ. Но те ни се преподават чрез естествените вещества хляб и вино. Фактът, че те са осветени означава, че те са „преобразени”: те са „изпълнени” и преобразени чрез присъствието и силата на Светия Дух. Това не означава, че те не присъстват в човека като вещества или че са трансформирани магически в някаква трансцендентна субстанция, която по природа не може да пренася опасни инфекциозни болести.

Трябва обаче да се чуят аргументите и на другата страна. Често се привежда свидетелството, че дори по време на чумата, опустошила средновековна Европа, няма доказателства, че свещениците и дяконите, които се причастявали със светото причастие, след това са били заразени от болестта повече (в по-голям процент) от другите хора. И сега няма нито един случай на предаване на вируса на СПИН чрез светата чаша. Наистина, съществуват истински свидетелства за това, че „Бог не би позволил това”, като знаем истината, че обективно и онтологически, а не само поради вярата на причастяващия се, евхаристийните хляб и вино са тялото и кръвта на прославения Господ. Вярата на Православната църква и опитът, основан на тази вяра, недвусмислено потвърждават този факт. Св. Йоан Дамаскин казва: „Хлябът и виното не са само знаци на тялото и кръвта на Христос (Боже опази!), но самото Божествено тяло на Господа.”23

Някои православни етици предлагат да се обмислят алтернативни начини на даване на светото причастие, например чрез индивидуални пластмасови лъжички. Такова нововъведение би се посрещнало с дълбоко негодувание от страна на вярващите. Независимо от това през последните години немалко свещеници получаваха писма или по телефона им се обаждаха родители, които отказват да се причастяват, а също и техните деца, тъй като знаят, че някои енориаши са хомосексуалисти или HIV-позитивни. Там, където наистина има такива случаи, е по-лесно да се вземат някои мерки за намаляване до минимум на опасността от предаването на вируса чрез причастието. Това може да бъде сторено просто, като причастяващият се трябва да отвори широко устата си и свещенослужителят да „излее” светите дарове направо, без докосва устата или слюнката. Свещеникът може също така да помоли онези, за които се знае, че са хомосексуалисти или HIV-позитивни, да приемат светото причастие след като всички останали вече са го приели.

Освен това свещеникът, чрез учителното и проповедническото си служение, трябва да напомня, че светото причастие се дава от Бога „за очистване на душата и тялото”. То трябва да се приема с вяра и любов. Св. Игнатий го нарича „лекарство за безсмъртие”. Както посочи преди няколко години д-р Пол Майендорф24, последните римокатолически изследвания също потвърждават, че няма нито богословски, нито научни причини да се смята, че съществува потенциална опасност от пренасяне на СПИН-вируса чрез светата чаша. За съжаление обаче тази твърде малка вероятност на някои места се разглежда по-подробно и на нея се обръща повече внимание, отколкото доказаното статистически пренасяне на вируса чрез безразборните сексуални връзки – както при хомосексуалистите, така и при хетеросексуалистите. В днешната атмосфера на „сигурния секс” изглежда повече вярваме на презерватива, отколкото на причастието.

Една статия, публикувана в Journal of the American Medical Association през 1988 г., прави заключение, че „рискът от инфекция след допир със слюнка в обикновени условия (например устен контакт с предмети, по които има микроскопично количество слюнка) би бил незначителен.”25 Това се подкрепя от най-новите клинични изследвания. На 27 май 1995 г. излезе един материал в The New York Times, озаглавен „Нафората намалява риска от бацили при причастието.” В него се описва едно изследване, в което се измерват бактериите върху нафората и в чашата за причастие. В 28 % от 45 наблюдавани случая микроби са били пренесени от един човек на друг чрез нафората, а същевременно в изследването се прави заключението, че „микробите, които потенциално биха могли да причинят болест, изглежда оцеляват само за кратко време във виното и след това не могат да бъдат възстановени по никой начин от виното.” На практика единственият риск за инфекция може да бъде за носителите на HIV-вируса, както и за онези, които имат нарушена имунна система. Макар в материала да не се повдига въпросът за причастяването от обща лъжичка, проучването потвърждава поддържаното от едно десетилетие насам мнение на изследователите, че възможността за пренасяне на HIV-вируса чрез общата чаша за свето причастие, включително използването на една лъжичка, практически не съществува.26

Необходимо е да се каже и още нещо по този въпрос. Като членове на Тялото Христово ние не можем просто да осъждаме хомосексуалиста и заедно с това и неговото (нейното) сексуално поведение. Трябва да правим разлика между двете, като уважаваме личността на грешника и същевременно назоваваме греха: духовния и физически вредоносния характер на хомосексуалните отношения. Следователно онези, които са HIV-позитивни, не трябва да бъдат презирани, какъвто и да е произходът на инфекцията. Независимо от това, дали СПИН-вирусът се е предал още в утробата на майката, чрез кръвопреливане и чрез неподходящо сексуално поведение, неговите жертви днес се отбягват както в древно време са отбягвали прокажените. Нашата отговорност към тях е в това, че ние трябва да се грижим за тях по същия начин, както Иисус Христос се грижи за всички, които обществото по Негово време отхвърляше и осъждаше. Та нали Той дойде да прости на грешниците и да излекува болните – проститутките, прокажените, митарите и слепите.

Мнозина християни (от медицински сестри до монаси) се грижат за жертвите на СПИН през последните години с внимание и състрадание в опита си да им помогнат да изкупят вината си и да преобразят живота си в оставащото им време от тяхното земно съществуване. Това е отговорност и на всеки от нас. Като оставим присъдата на Божиите ръце, ние морално сме задължени да отговорим на СПИН-кризата чрез нашата прошка, любов и непрестанна молитва в името на милионите, които вече страдат от нейното опустошително въздействие, и за множеството от жертви, които тепърва ще се появяват.27Автор Отец Джо Брек.

Превод: Валентин Кожухаров

Откъс от книгата „Свещеният дар на живота“ [поръчай]

Бележки

1 Westminster Dictionary of Christian Ethics. Westminster, 1986, p. 271.
2 Във: „A Difference in Hypothalamic Structure Between Heterosexual and Homosexual Men”. Science, № 253р 1991, pp. 1034-1037. Известно е, че хипоталамусът регулира телесната температура, съня, глада, честотата на сърдечния ритъм и други автономни дейности на организма, включително сексуалното влечение.
3 Science News, vol. 141, 4 January 1992, p. 6.
4 The Truth About Homosexuality, 45. Вж. също кратката му статия „Homosexual Orientation and Genetics”. In: Ethics & Medics 21/5, May 1996, pp. 1-2, в която прави извода: „В действителност ние не знаем как генетичните и хормоналните фактори взаимодействат с влиянията на заобикалящия човека среда и пораждат хомосексуална ориентация в даден индивид. Най-многото, което може да се каже е, че генетичните и хормоналните фактори могат да предразположат към определена хомосексуална ориентация, но не могат да я предпоставят (да я определят предварително). Предразполагащите генетични фактори сами по себе си не довеждат до хомосексуална ориентация.”
5 В това отношение често се прави препратка към Йез. 16:49-50, където вината на Содом се вижда в гордостта, ненаситността, разкоша и небрежението към бедните и нуждаещите се. В по-пълния контекст обаче (16:35-63) се подразбират неестествените полови отношения.
6 Това е неологизъм, който замества обикновения термин paiderast (от гр. „обич към момчета, педерастия” – бел. прев.). Вж.: La Doctrine des Douze Apôtres, Sources chrétiennes, No 248, Paris, Cerf, 1978, pp. 148-149 и бележка 4-та, стр. 149 относно други библейски и небиблейски, а също и юдейски, препратки, в които се осъжда педерастията.
* paidofqor… (педофториа) – по-съвременният термин на гр. paiderast… (педерастиа), означаващо „обич към момчета, педерастия”.
7 Вж. G. W. H. Lampe. A Patristic Greek Lexicon. Oxford, Clarendon Press, 1961, p. 997.
8 Nicene and Post Nicene Fathers of the Christian Church, XIV, 604.
9 Пълният текст може да се види в: Nicene and Post Nicene Fathers of the Christian Church, втора поредица, т. 8, 257.
10 Nicene and Post Nicene Fathers of the Christian Church, XIV, 598. Във връзка с това Стенли Харакас добавя Правило 19-то на Йоан Постник и Правило 4-то на Кирил Александрийски. Contemporary Moral Issues, 95.
11 Омилия 4 върху Римляни 1:26-27; Nicene and Post Nicene Fathers of the Christian Church, първа поредица, т. 11, стр. 355-359.
12 Вж. особено „Declaration on Certain Questions Concerning Sexual Ethics”, 29 December 1975, а също „Letter to the Bishops of the Catholic Church on the Pastoral Care of Homosexual Persons”, 1 October 1986.
13 Срв. Human Sexuality. Washington, DC, United States Catholic Conference, 1991, pp. 54-55 и п. 49.
14 James B. Nelson. Embodiment. Minneapolis, MN, Augsburg, 1978, pp. 188 и следв.
15 New York, Paulist Press.
16 Вж. особено стр. 85-87. Ако не греша, надписът „разрешено” (за печатане) впоследствие е махнат от книгата на Кийн.
17 Вж. неговото изследване „Homosexuality as a Moral and Pastoral Problem”, In: The Critical Calling. Reflections on Moral Dilemmas Since Vatican II. Washington, DC, Georgetown University Press, 1989, pp. 289-314.
18 Op. cit., 86.
19 Вж. особено предишното й изследване Psychogenesis. The Early Development of Gender Identity. London, Kegan Paul, 1982, а също Homosexuality: A New Christian Ethic. Cambridge, James Clarke, 1983.
* Терминът идва от лат. Narcissus – юношата Нарцис, който бил много красив и веднъж, като се видял във водите на един извор, се влюбил в себе си и започнал да страда по собствената си хубост и така продължило, докато умрял. Самият термин „нарцистичен” се използва в психологическата литература за обозначаване на такова състояние, при което човек изпитва ненормално и изключително силно любовно чувство към самия себе си.
20 Eros and Transfiguration, 321.
21 Вж. книгата му The Truth About Homosexuality, особено глави 4 и 5, както и приложенията. Той привежда допълнителни свидетелства, основани на последните проучвания, в статията си „Developing into Heterosexuality”, Ethics & Medics, vol. 22, № 7, July 1997, pp. 3-4. Тук Харви поддържа становището си, че „човек не променя сексуалната си ориентация. Теорията ми е, че всеки човек по естествен начин се развива като хетеросексуален, но различни пречки могат да блокират нормалното психосексуално развитие с течение на годините, особено в периода на тийнейджърската възраст. Чрез молитва, помощ, молитвена подкрепа от другите вярващи и известна професионална терапия немалко хора, може би около 30 % , от онези, които правят опит да се освободят, могат да възвърнат естествената си хетеросексуална ориентация.” По отношение на аргументите на генетиката по този въпрос той добавя: „Емпирични свидетелства, поддържащи тезата, че хомосексуалната ориентация е резултат от гените или хормоните на зародиша преди неговото раждане, просто липсват.” (4 стр.). Отец Томас Хопко, от православна гледна точка и от личен пастирски опит, също изразява становището си, че хомосексуалната ориентация често може да се сменя. В една известна брошура, публикувана от Отдела за религиозно образование на Православната църква в Америка (1989), той заявява: „Както всички изкушения, страсти и грехове, включително онези, които са дълбоко и често неизлечимо (поне както изглеждат) вградени в нашата природа поради тъжното наследство [от Грехопадението], хомосексуалната ориентация може да се излекува и хомосексуалните действия могат да спрат. С Бога всички неща са възможни. Когато християни-хомосексуалисти желаят да се борят, и когато те получават търпелива, съчувстваща и с истинска любов подкрепа от семействата и приятелите си… Господ осигурява победа по начин, известен само Нему.”
22 Немалко известни учени поставят въпроса за връзката между HIV-вируса и СПИН. Една статия в Reason magazine (June 1994) с автори Кари Мулис (носител на Нобелова награда), биохимикът Чарлз Томас (младши) и Филип Джонсън (професор в Калифорнийския университет) посочва един статистически значителен брой случаи на СПИН без HIV-вирус и HIV-позитивни случаи, при които не са се развили симптомите на СПИН за период повече от десет години. Те разглеждат въпроса за вируса на имунната недостатъчност поради три причини: 1) СПИН не е болест както другите болести, а по-скоро е синдром, който се определя от наличието на около 30 болести, предварително установени, заедно с положителния HIV-вирус. С други думи, истинската дефиниция за СПИН зависи от предпоставката (клинично неустановена), че той се съотнася с HIV-вируса.; 2) Някои фактори, различни от HIV-вируса, изглежда причиняват заболявания (например саркома на Карпози – злокачествено образувание на съединителната тъкан) и предизвикват замърсяване на кръвта, което причинява смъртта на хемофилиците. Въпреки това някои правителствени фондове са така структурирани, че да подкрепят изследванията на (предполагаемата) HIV-СПИН корелацията, чак до положението, че някои болести се определят като СПИН, за да се осигури финансиране от Ryan White Act. Например: „Туберкулоза с положителен [HIV] тест на антитела е СПИН; туберкулоза с отрицателен тест си е само туберкулоза”; 3) Огромното разпространение на СПИН в Африка се свързва с HIV-вируса, но без да е направено достатъчно акуратно и адекватно HIV-изследване. Както се посочва в Sunday Times of London (от октомври 1993), медицинските работници в Танзания заявяват, че статистиката относно разпространението на СПИН в Африка е сериозно манипулирана и преувеличена. „Няма никакъв СПИН”, казват те, „това е нещо, което е измислено. Няма епидемиологични основи за това. За нас той не съществува.” Авторите по такъв начин призовават да се правят контролирани (от независими представители) изследвания, които да потвърдят или отрекат предполагаемата връзка между HIV и СПИН. Същевременно те отправят остра критика към научната общност за това, че тя отказва да публикува свидетелствата срещу връзката с HIV. Последващите научни изследвания обаче непрекъснато говорят за връзка между HIV и СПИН.
23 Exposition of the Orthodox Faith. Nicene and Post Nicene Fathers of the Christian Church, vol. IX, ch. 13, p. 83.
24 От едно устно изказване по време на Летния институт на семинарията „Св. Владимир” през 1994 г.
25 Alan R. Lifson, MD, MPH. „Do Alternate Modes for Transmission of Human Immunodeficiency Virus Exist?”, JAMA, March 4, 1988, vol. 259, №9, pp. 1353-1356, на стр. 1354 (това изследване любезно ми бе предоставено от Charles A. Haile, MD).
26 Вж. в това отношение писмото на Георгио Деметракопулос, д-р по богословие, което се появи в: The Orthodox Observer, 23 September 1987, p. 20.
27 Едно популярно виждане за пастирските грижи, които трябва да се полагат за хомосексуалистите, и особено за жертвите на СПИН, може да се види в: Fr. Basil Zion. „The Orthodox Church and the AIDS crisis”. St. Vladimir’s Theological Quarterly 36/1-2, pp. 152-158; вж. също така Protodeacon Cyprian Hutcheson, MD. „How our Parish Dealt with AIDS”. In: Resource Handbook of the Orthodox Church in America, vol. II, №1, 1993, която може да се намери в Църковния съд на Православната църква в Америка, на адрес: PO Box 675, Syosset, NY 11791.